— Точно така, остави на мен. Ще чуя какво ще ми каже Лийч и утре сутрин ще ти се обадя.
Тони звънна от Ню Йорк малко след полунощ и изтръгна Уилям от дълбокия сън.
— Събудих ли те?
— Да. Кой се обажда?
— Тони Симънс.
Уилям щракна лампата върху нощното шкафче и погледна будилника. Десет минути след полунощ.
— Да де, обеща на заранта да ми звъннеш.
Тони се засмя.
— Опасявам се обаче, че онова, което имам да ти казвам, не е особено смешно. Човекът, който ти оспорва председателското място в „Лестър“, се казва Питър Парфит.
— Моля? — разсъни се на мига Уилям.
— Зад гърба ти се опитва да убеди членовете на съвета да подкрепят него. Както и очаквах, Тед Лийч иска ти да оглавиш съвета, но другите са се разделили наполовина.
— Ох, по дяволите! Първо, Тони, благодаря ти и, второ, какво да правя оттук нататък?
— Ако искаш да станеш следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, идвай веднага, докато членовете на съвета не са започнали да се питат защо се спотайваш в Бостън.
— Спотайвам се в Бостън ли?
— Поне това Парфит втълпява от няколко дни на колегите си.
— Ах, копелето му с копеле!
— Понеже отвори дума за това, и аз вече не съм готов да се обзаложа дали наистина не е копеле — пошегува се Тони.
Уилям се засмя.
— Тръгвай незабавно към Ню Йорк. Отседни в клуб „Йейл“. Утре сутрин ще обсъдим всичко.
— Ще дойда възможно най-бързо — обеща Уилям.
— Когато пристигнеш, сигурно ще спя. Събуди ме, твой ред е.
Уилям затвори и погледна Кейт, която и не подозираше за новите му неприятности. Жена му бе спала блажено през цялото време, докато той говореше по телефона. Де да можеше и той да спи така сладко. Беше достатъчно пердето да се издуе от вятъра, и Уилям се будеше. Кейт сигурно щеше да проспи и Второто пришествие. Драсна й бележка, която остави на нощното шкафче, облече се, приготви си багажа — този път си сложи и официални дрехи — и се отправи към Ню Йорк.
Пътищата бяха безлюдни и с новия даймлер Уилям пристигна само за пет часа. Влезе в града заедно с чистачите, пощальоните, вестникарчетата и сутрешното слънце и точно когато часовникът във фоайето отброи шест и петнайсет, се настани в клуб „Йейл“. Разопакова си багажа и реши да си почине един час, преди да буди Тони. Беше се унесъл, когато чу, че някой чука настойчиво на вратата. Стана от леглото и сънен, отиде да отвори. На прага стоеше Тони Симънс.
— Хубава пижама имаш, Уилям — ухили се той.
Беше облечен в делово облекло.
— Явно съм заспал. Почакай малко, ей сега ще се приготвя — рече Уилям.
— А, не, трябва да хвана влака за Бостън. Ще поговорим, докато се къпеш и обличаш.
Младежът влезе в банята и остави вратата отворена.
— И така, основният ти проблем… — подхвана Тони.
Уилям надзърна от банята.
— Не те чувам от водата.
Тони изчака той да я спре.
— Та основният ти проблем е Питър Парфит. Предполагал е, че ще оглави банката, и е очаквал да чуе в завещанието на Чарлс Лестър своето име. Откакто е чул последната воля на Лестър, настройва членовете на съвета срещу теб. Тед Лийч ще ти разкаже повече подробности, кани те днес на обяд в клуб „Метрополитън“. Вероятно ще доведе още двама-трима членове на съвета, на които можеш да се опреш. Между другото, както личи, съветът още е разцепен на две.
Уилям се поряза с бръснача.
— Ах, по дяволите! Та в кой клуб?
— „Метрополитън“ на Шейсета улица в Ийст Сайд, на две крачки от Пето авеню.
— Защо там, а не някъде на Уолстрийт?
— Когато си имаш вземане-даване с типове като Питър Парфит, не разтръбяваш на всеки срещнат какво смяташ да предприемеш. Действай разумно и не си хаби патроните. От онова, което ми каза Лийч, останах с впечатлението, че още можеш да спечелиш.
Уилям се върна в стаята, препасан през кръста с хавлиената кърпа.
— Ще се опитам — рече той. — Да не си хабя патроните де.
Тони се усмихна.
— Е, аз се връщам в Бостън. Влакът ми тръгва след десет минути. — Той си погледна часовника. — Ужас, след шест! — На вратата се спря. — Да знаеш, баща ти никога не се е доверявал на Питър Парфит. Все повтаряше, че бил хлъзгав. Не казваше нищо повече, само че е хлъзгав. — Той вдигна куфара. — Успех, Уилям!