— Как ли да ти се отблагодаря, Тони?
— Никак. Приеми, че го правя в замяна на гадното си държание към Матю.
Уилям видя как вратата се затваря, сетне си сложи колосаната яка и си оправи вратовръзката. Не проумяваше едно: години наред беше работил с Тони Симънс, а чак сега бе разбрал що за човек е той. Трябваше да изпадне в беда, за да установи, че този мъж, с когото доскоро е бил на нож, изведнъж му е станал симпатичен и му се доверява безпрекословно. Слезе в ресторанта и закуси, каквото закусват всички по хотелите: студено варено яйце, филийка твърд хляб, малко мармалад, останал сигурно от нечия маса. Портиерът му донесе брой на „Уолстрийт Джърнъл“, където на една от вътрешните страници се намекваше, че след издигането на Уилям Каин за следващ председател на управителния съвет на „Лестър“ не всичко в банката вървяло по вода. Пак добре, че вестникът не разполагаше с вътрешна информация.
Уилям се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с един номер в Бостън. Накараха го да чака няколко минути.
— Извинявайте, господин Каин. Не знаех, че се обаждате вие. Честито за назначението ви като председател на „Лестър“. Дано това означава, че в бъдеще ще бъдете много по-чест посетител в нюйоркския ни клон.
— Зависи от вас, господин Коен.
— Нещо не разбирам — отвърна адвокатът.
Уилям му обясни какво е станало последните няколко дни и му прочете съответните места в завещанието на Чарлс Лестър.
Томас Коен си записа всичко до последната дума и после го проучва доста дълго.
— Как мислите, съдът ще признае ли последната му воля? — попита Уилям.
— Знае ли човек! Не се сещам за прецедент. Навремето, през деветнайсети век един член на английския парламент е завещал мястото си там и никой не го е оспорил, а после наследникът е станал министър-председател. Това обаче се е случило преди повече от век, и то в Англия. В този случай, ако управителният съвет реши да оспори завещанието на господин Лестър и вие го дадете под съд, не се наемем да предскажа какво ще реши съдията. Лорд Мелбърн не е трябвало да се бори със съдия по наследствените дела от Нюйоркския съдебен окръг. При всички положения казусът е доста любопитен, господин Каин.
— Какво ще ме посъветвате? — рече Уилям.
— Аз, господин Каин, съм евреин. В началото на века съм пристигнал с кораб от Германия и винаги съм бил принуден да се боря със зъби и нокти за всичко, каквото съм поискал. Достатъчно силно ли искате да станете председател на управителния съвет на „Лестър“?
— Да, господин Коен.
— Тогава слушайте един старец, който с годините започна да се отнася към вас с голямо уважение и ако мога да се изразя така, с известна обич. Ще ви кажа какво щях да направя, ако бях изпаднал във вашето затруднително положение.
След един час Уилям затвори и тъй като имаше малко време за убиване, тръгна да се разхожда по Парк авеню. Мина покрай парцел с голям строеж. На огромната чиста табела пишеше: „Следващият «Барон» ще бъде в Ню Йорк. Ако веднъж сте били гости на «Барон», и през ум няма да ви мине да отсядате другаде“. Уилям се усмихна за пръв път тази сутрин и продължи с по-напета стъпка към клуб „Метрополитън“.
Тед Лийч, нисък, изрядно облечен мъж с тъмнокестенява коса и по-светли мустаци, го чакаше във фоайето. Заведе Уилям в бара. Младежът се възхити от ренесансовия стил в клуба, построен през 1894 година от Ото Кун и Стандфорд Уайт. Клубът бе основан от Дж. П. Морган, когато един от най-добрите му приятели бе изгубил местните избори.
— Доста щедра постъпка дори за много близък приятел — отбеляза Тед Лийч колкото да става разговор. — Какво ще пиете, господин Каин?
— Сухо шери, ако обичате — отвърна Уилям.
След малко момчето в красива синя униформа се върна със сухото шери, освен това носеше уиски и вода. Не се налагаше да пита господин Лийч какво ще поръча.
— За следващия председател на управителния съвет на „Лестър“ — вдигна Тед Лийч чашата.
Уилям се подвоуми.
— Вие, господин Каин, не пийте. Нали знаете, човек никога не бива да пие в своя чест.
Уилям се засмя. Не се сещаше какво да каже.
След няколко минути към тях през бара се зададоха двама по-възрастни мъже, и двамата високи и наперени в официалните си сиви костюми с жилетки, колосани яки и тъмни едноцветни вратовръзки без шарки по тях — униформата на всички банкери. Ако ги беше срещнал на Уолстрийт, Уилям нямаше да им обърне внимание. В клуб „Метрополитън“ обаче се взря изпитателно в тях.