Виж, Уилям спеше като къпан и дори не подозираше за земетресенията и рухналите банки. Така де, имаше си лебеди, които трябваше да храни, и безкрайни пътувания до Милтън, Бруклин и Бевърли, където да бъде показван на отбрани роднини.
Следващата година, в началото на пролетта Ричард се сдоби с нова играчка в замяна на предпазливите вложения, които бе направил в мъж на име Хенри Форд, твърдящ, че можел да произвежда автомобили за народа. Банката покани господин Форд на обяд и Ричард беше убеден срещу доста тлъстата сума от осемстотин и петдесет долара да закупи автомобил „Модел Т“. Хенри Форд го увери, че стига банката да му помогне, до няколко години цената ще падне на триста и петдесет долара и всеки ще купува автомобилите му, което ще донесе на подкрепилите го големи печалби. Ричард реши да му отпусне пари и така за пръв път вложи немалък капитал за човек, който се стремеше изделието му да струва два пъти по-малко.
В началото Ричард се притесняваше да не би хората да отсъдят, че не приляга на председател на управителен съвет на банка да се придвижва с автомобил, пък бил той и черен на цвят, но не след дълго опасенията му се разсеяха — всички по тротоарите се извръщаха и го гледаха възхитени. Автомобилът развиваше шестнайсет километра в час и вдигаше повече шум, отколкото коня, затова пък не се облекчаваше насред Маунт Върнън стрийт. Единствените разногласия между Ричард и господин Форд възникнаха заради това, че той не искаше и да чуе „Модел Т“ да се продава и в други цветове. Твърдеше, че всички автомобили трябвало да бъдат черни, инак цената щяла да се покачи. Ан, която държеше повече от мъжа си на одобрението на изисканото общество, отказа да се качи на автомобила, докато и Кабътови не се сдобиха с такъв.
Колкото до Уилям, той беше в див възторг и начаса отсъди, че автомобилът е закупен, за да замени вече отеснялата немеханизирана бебешка количка. Освен това шофьорът — с очила и фуражка, му беше по-симпатичен от бавачката.
Баба Каин и баба Кабът се кълняха, че за нищо на света нямало да се качат на такава страхотия, и си удържаха на думата, трябва да отбележим обаче, че баба Каин все пак отиде години по-късно на погребението си именно с автомобил, въпреки че никой не я уведоми за това.
През следващите две години банката крепнеше и растеше, точно както и Уилям. Американците отново инвестираха, в „Каин и Кабът“ влизаха големи парични постъпления, които отиваха например за разширението на кожарска фабрика „Лоуел“ в града със същото име в щат Масачузетс. Ричард наблюдаваше със задоволство, но без изненада как растат и банката, и синът му.
Когато Уилям навърши пет години, той го изтръгна от ръцете на жените, като нае срещу четиристотин и петдесет долара годишно частен учител, някой си господин Мънроу, когото одобри лично от списъка с осем кандидати, предварително подбрани от неговия секретар. Господин Мънроу беше натоварен да подготви Уилям за училище „Сейнт Пол“, където той щеше да отиде, след като навърши дванайсет години. Момчето веднага хареса господин Мънроу, който, макар и на двайсет и три години, му се струваше много мъдър, едва ли не грохнал старец. Беше завършил с отличие английска филология в Единбургския университет.