Прекара почти целия следобед и вечерта в хотелската стая в клуб „Йейл“. Обмисляше най-старателно тактиката си за следващия ден и само веднъж си позволи да си даде кратка почивка колкото да звънне по телефона на Кейт.
— Къде си, скъпи? — попита тя. — Измъкваш се посред нощ на пръсти и дори не ми казваш къде отиваш.
— Как къде, при любовницата си в Ню Йорк! — възкликна Уилям.
— Клетото момиче — завайка се, уж преизпълнена със съжаление, Кейт. — Само да знае какво му се пише! Какво те посъветва за онзи двуличник господин Парфит?
— Не ми остана време да я питам, бяхме заети с други неща. И след като си на телефона, ти какво би ме посъветвала?
— Не прави нищо, което при тези обстоятелства не биха направили Чарлс Лестър и баща ти — отвърна вече сериозно жена му.
— Те сигурно играят на осемнайсетото облаче голф и от време на време ни хвърлят по някое око.
— Каквото и да правиш, Уилям, знам, че няма да сбъркаш, ако помниш, че те те наблюдават.
Щом се зазори, Уилям вече беше на крак. Почти не бе мигнал през нощта. Стана малко след шест, взе си студен душ, излезе на дълга разходка из Сентръл Парк, та мислите му да се избистрят, и се върна да хапне в клуб „Йейл“. Във фоайето го чакаше съобщение от жена му. Уилям се засмя, когато прочете за втори път краткото изречение: „Ако не си много зает, нали ще се сетиш да купиш на Ричард бейзболна ръкавица?“. Взе броя на „Уолстрийт Джърнъл“, където още се занимаваха с проблемите в управителния съвет на банка „Лестър“, възникнали покрай избора на нов председател. Бяха отразили гледната точка на Питър Парфит и намекваха, че назначаването му начело на банката вероятно ще бъде потвърдено на заседанието в четвъртък. Уилям се запита към чия ли гледна точка ще се придържат утре. Какво не би дал, само и само да надзърне в утрешния брой на вестника! Цяла сутрин чете регистрацията и вътрешния правилник на банка „Лестър“, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Не му остана време за обяд, затова пък успя да отскочи до спортния магазин и да купи на сина си бейзболна ръкавица.
В два и половина взе такси, което да го откара до банката на Уолстрийт, и беше там в три без нещо. Младичкият портиер го попита има ли уговорена среща.
— Аз съм Уилям Каин.
— О, да, уважаеми господине, отивате в заседателната зала на управителния съвет.
„Майко мила — притесни се Уилям, — дори не помня къде се намираше.“
Младежът забеляза смущението му.
— Тръгнете, господине, по коридора вляво, после на втория етаж завийте надясно.
— Благодаря ви — рече Уилям и тръгна възможно най-уверено по коридора.
Усети, че сърцето му бие по-силно и от часовника във фоайето. Нямаше да се учуди, ако го чуеше да отброява три часа.
Тед Лийч стоеше сам на вратата на заседателната зала.
— Ще си имаме неприятности — бяха първите му думи.
— Няма страшно — успокои го Уилям. — На Чарлс Лестър щеше да му хареса, той не се боеше от неприятности.
Влезе във внушителното помещение с дъбова ламперия — не му се налагаше да брои главите, за да се увери, че присъстват всички членове на управителния съвет. Това бе от заседанията, които никой от съвета не би си позволил да пропусне. Още щом той се появи, всички млъкнаха и го загледаха, както стояха прави в тягостната тишина. Младежът зае председателското място на дългата махагонова маса още преди Питър Парфит да се е усетил какво става.
— Заповядайте, седнете, господа — каза младежът с надеждата, че гласът му не трепери.
Тед Лийч и неколцина от останалите директори седнаха веднага, други го сториха малко по-късно без особено желание. Чу се шушукане. Уилям видя, че двама от членовете на съвета, които не познаваше, се канят пак да се изправят и да го прекъснат.
— Преди да сме чули изказванията, бих искал с ваше разрешение да кажа няколко встъпителни думи, пък после вие ще решите какво да правим оттук нататък. Според мен това е най-малкото, което можем да сторим, за да изпълним волята на вече покойния Чарлс Лестър.
Двамата пак си седнаха на местата.
— Благодаря ви, господа. Като начало бих искал да заявя недвусмислено пред всички присъстващи, че нямам никакво желание да оглавявам вашата банка. — Той помълча — за по-голямо въздействие. — Освен ако такава не е волята на мнозинството членове на управителния съвет. — Сега всички в помещението бяха впили очи в него. — Понастоящем, господа, съм заместник-председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“, където притежавам петдесет и едно на сто от акциите. Банка „Каин и Кабът“ е основана от моя дядо и според мен може да се мери с „Лестър“ ако не по размери, то поне по уважението, с което се ползва. Ако в изпълнение на последната воля на Чарлс Лестър ми се наложи да напусна Бостън и да се преместя в Ню Йорк, за да стана следващият председател на управителния съвет на „Лестър“, то това, признавам, ще бъде тежко и за мен, и за семейството ми. Въпреки това такова е изричното желание на Чарлс Лестър и аз ще му се подчиня, тъй като Лестър не беше от хората, които правят с лека ръка подобни предложения, и аз смятам да погледна сериозно на него. Бих искал да добавя и че в продължение на петнайсет години неговият син — Матю Лестър, ми бе най-добрият приятел и според мен е истинска трагедия, че аз, а не той се обръщам днес към вас като човека, издигнат за отговорната длъжност.