Някои от членовете на управителния съвет закимаха одобрително.
— Господа, ако днес имам щастието да спечеля вашата подкрепа, ще жертвам всичко, което имам в Бостън, само и само за да ви служа вярно. Струва ми се излишно да ви запознавам надълго с опита си като банкер. Предполагам, всички директори, които днес присъстват и които са прочели завещанието на Чарлс Лестър, са си направили труда да проверят защо той е сметнал, че тъкмо аз съм достоен да го наследя на неговия пост. Председателят на управителния съвет на моята банка — Антъни Симънс, когото мнозина от вас със сигурност познават, ме помоли да остана в „Каин и Кабът“. Вчера възнамерявах да уведомя господин Парфит за окончателното си решение и щях да го направя, стига той да си бе направил труда да се свърже по телефона с мен и да потърси тази информация. Миналия петък имах удоволствието да вечерям у госпожа и господин Парфит и тогава господин Парфит ми каза, че нямал намерение да оглавява тази банка. По негово мнение единствен мой съперник за длъжността бил господин Едуард Лийч, другият заместник-председател на вашия съвет. Поговорих лично с господин Лийч и той ме уведоми, че винаги съм имал подкрепата му за длъжността. Така отсъдих, че и двамата заместник-председатели стоят зад мен. Тази сутрин обаче прочетох „Уолстрийт Джърнъл“ и макар че още от осемгодишна възраст не се осланям на предвижданията им… — Тук-там в залата се чу смях. — Реших, че не е зле да присъствам на днешното заседание и да се уверя, че още се радвам на подкрепата и на двамата заместник-председатели и дописката в „Джърнъл“ не е точна. Заседанието е свикано от господин Лийч и аз се чувствам длъжен да го попитам именно сега дали все още ме подкрепя като наследник на Чарлс Лестър, като следващия председател на съвета на банката.
Уилям погледна към Тед Лийч, който все още бе свел глава. Направо осезаемо се усещаше, че всички очакват неговата присъда. Накрая той вдигна бавно глава и оповести:
— Поддържам безусловно господин Каин.
За пръв път днес Уилям погледна от упор Питър Парфит. Той бе плувнал в пот и когато заговори, не вдигна очи от жълтия тефтер пред себе си:
— Ами… някои членове на управителния съвет бяха на мнение — подхвана мъжът, — че и аз трябва да се включа в надпреварата…
— Значи сте променили мнението си и вече не ме подкрепяте, както го изисква последната воля на Чарлс Лестър? — прекъсна го уж изненадан младият банкер.
Питър Парфит надигна глава.
— Не е толкова просто, господин Каин.
— Оттегляте ли подкрепата си, господин Парфит, или все още стоите зад мен?
— Да, по време на избора ще застана срещу вас — отсече най-неочаквано Парфит с рязък тон.
— Въпреки че миналия петък ми заявихте без недомлъвки, че нямате намерение да ставате председател?
— Нека първо изложа становището си — скастри го другият мъж. — Както гледам, ставате все по-нагъл, господин Каин. Тази заседателна зала все още не е ваша.
— Определено, господин Парфит.
Дотук заседанието протичаше точно според очакванията на Уилям. Той беше подготвил много старателно речта си и бе внимавал какво точно ще каже. Сега Питър Парфит беше изгубил инициативата, да не се говори пък че на всеослушание бе обвинен в лъжа.