Главният секретар разгърна първото листче.
— Парфит.
Сетне второто.
— Парфит — повтори той.
Сега вече нищо не зависеше от Уилям. След броени секунди щяха да приключат дългите години, когато той бе чакал да грабне наградата, за която толкова отдавна бе заявил на Чарлс Лестър, че ще бъде негова.
— Каин. Парфит. Каин.
Три на два гласа за Парфит. Дали Уилям не бе обречен на същата участ, както по време на надпреварата с Тони Симънс?
— Каин. Каин. Парфит.
Четири на четири гласа. Младежът виждаше, че Парфит, който седеше в другия край на масата, е притеснен до смърт — самият той не беше по-спокоен.
— Парфит.
Лицето на Уилям остана безизразно. Парфит си позволи да се подсмихне.
Пет на четири гласа.
— Каин. Каин. Каин.
Усмивката угасна.
„Още само два, още само два“, замоли се едва ли не на глас младият банкер.
— Парфит. Парфит.
Главният секретар дълго отваря листче, което някой многократно бе сгъвал и разгъвал.
— Каин.
Осем на седем гласа за Уилям.
Роджърс отвори и последното листче. Уилям загледа устните му. Главният секретар вдигна глава — в този миг той бе най-важната личност в залата.
— Каин.
Парфит се хвана за главата.
— Господа, резултатът е девет гласа за господин Уилям Каин и седем за господин Питър Парфит. И така, обявявам господин Уилям Каин за надлежно избран председател на управителния съвет на банка „Лестър“.
В залата се възцари заредено с уважение мълчание. Всички без Питър Парфит се извърнаха към Уилям и зачакаха първия ход на новия председател. Той въздъхна облекчено и отново се изправи, за да се обърне към съвета, който вече оглавяваше.
— Благодаря ви, господа, за доверието, което ми оказахте. Волята на Чарлс Лестър е именно аз да стана следващият председател на съвета и се радвам, че потвърдихте с гласовете си тази воля. Възнамерявам да служа на банката, без да жаля сили, и няма да съм в състояние да го правя без всеотдайната подкрепа на съвета. Дали господин Парфит ще бъде така любезен да…
Питър Парфит го погледна обнадежден.
— Да дойде след няколко минути при мен в кабинета на председателя? Ще му бъда признателен. След това бих искал да се видя с господин Лийч. Надявам се, господа, утре да имам възможността да се срещна поотделно с всекиго от вас. Следващото ни заседание ще бъде редовно. Закривам заседанието.
Директорите започнаха да стават от столовете и да бъбрят помежду си. Уилям побърза да излезе в коридора, като се постара да не среща погледа на Питър Парфит. Тед Лийч го настигна и го упъти към председателския кабинет.
— Поехте голям риск — отбеляза Лийч — и спечелихте на косъм. Какво щяхте да правите, ако бяхте изгубили?
— Щях да се върна в Бостън — отвърна невъзмутимо младият банкер.
Лийч му отвори вратата на кабинета. Помещението си беше почти такова, каквото Уилям го помнеше, с тази малка разлика, че в сравнение в далечните ученически години, когато той бе казал на Чарлс Лестър, че някой ден ще управлява банката, му се струваше по-малко.
Уилям се взря в портрета на достойния човек зад писалището и дори му намигна. После седна на големия стол с червена кожена тапицерия и се облакъти на махагоновото писалище. Тъкмо извади от джоба на сакото си тефтерче с кожена подвързия, когато на вратата се почука. Влезе старец, който се подпираше на черен бастун със сребърна ръкохватка. Тед Лийч ги остави сами.
— Казвам се Рупърт Корк-Смит — представи се той с едва доловим английски акцент.
Уилям се изправи да го посрещне. Корк-Смит бе най-възрастният член на управителния съвет. Бялата му коса, дългите бакенбарди и тежкият златен часовник идваха от друга епоха, затова пък в банковите среди старецът бе пословичен със своята почтеност и неподкупност. Никой не настояваше Рупърт Корк-Смит да се подписва под един или друг договор — можеше да разчита на неговата дума. Старецът се взря решително в очите на младия банкер.
— Гласувах срещу вас, драги ми господине, и съвсем естествено е да очаквате до един час оставката ми върху писалището си.
— Защо не седнете, господине? — покани го учтиво Уилям.
— Благодаря ви, драги ми господине — отвърна другият мъж.
— Ако не ме лъже паметта, познавали сте се с баща ми и дядо ми.