Джордж продължи да настоява, че Щатите ще спечелят войната и без Авел. Зофя също възропта — тръпки я побиваха само при мисълта за война, а Флорентина, която току-що бе навършила осем години, се разрева. Тя не знаеше какво точно означава „война“, затова пък разбираше, че баща й няма да го има много дълго.
Въпреки това на другия ден Авел хвана първия самолет за Ню Йорк. Всички американци като че ли се бяха устремили в различни посоки и той завари града гъмжащ от младежи в защитни униформи, които се сбогуваха с родители, любими и съпруги — уверяваха се взаимно, че войната ще свърши до няколко седмици, но никой не вярваше в това.
Авел пристигна в нюйоркския „Барон“ тъкмо за вечеря. Ресторантът беше пълен с младежи, момичетата се притискаха отчаяно до войници, матроси и пилоти, а Франк Синатра пееше под съпровода на бигбенда на Томи Дорси. Докато гледаше как младежите танцуват на дансинга, Авел се запита кога ли мнозина от тях пак ще имат възможност да изживеят вечер като тази. Спомни си Сами и разказа му как е станал оберкелнер в хотел „Плаза“. Тримата му шефове се бяха завърнали от Западния фронт с общо един крак на тримата. Никой от младежите нямаше и представа какво всъщност е война. Авел не се присъедини към веселбата — ако това изобщо беше веселба. Качи се в стаята си.
На заранта си облече евтин тъмен костюм и отиде в наборната комисия на Таймс скуеър. Бе дошъл да се запише доброволец именно в Ню Йорк, защото се притесняваше, че все някой в Чикаго ще го познае и като нищо ще го пратят да търка столовете в някоя канцелария. Помещението на наборната комисия бе още по-препълнено и от дансинга предната вечер, тук обаче никой не се притискаше към никого. Авел вися цяла сутрин колкото да попълни формуляр, с който в кабинета си би могъл да приключи и за три минути. Веднага му направи впечатление, че всички други доброволци изглеждат по-здрави и годни за служба от него. После чака още два часа на опашка, за да разговаря със сержанта, който го попита с какво си вади прехраната.
— С хотелиерство — отвърна той и разправи на офицера патилата си по време на предишната война.
Без да казва нищо, сержантът го изгледа мълком — Авел беше висок метър шейсет и осем и тежеше близо осемдесет и шест килограма. Ако беше обяснил, че всъщност е Чикагския барон, сержантът сигурно нямаше да се усъмни в разказа му за военнопленническия лагер и бягството, Авел обаче предпочете да не споменава това, така че към него да се отнасят както към останалите му сънародници.
— Утре сутринта трябва да се явите на медицински преглед — бе единственото, което сержантът каза в края на монолога му, сетне добави, сякаш го смяташе за свой дълг: — Благодаря, че пожелахте да се запишете доброволец.
На другия ден се наложи Авел да чака още няколко часа, докато мине на медицински преглед. Лекарят не прояви особен такт, когато заговори за общото му физическо състояние. Досега заради положението и успеха си — Авел бе защитен от подобни подмятания. Подейства му като студен душ, когато лекарят го обяви за негоден за действителна служба.
— Страдате от свръхтегло, зрението ви е лошо, сърцето — слабо, на всичко отгоре куцате. Да ви призная, Розновски, вие сте си направо негоден. Не можем да водим в битка войници, които още преди да са открили врага, ще вземат да получат сърдечен пристъп. Това не означава, че не можем да използваме дарбите ви. Ако проявявате интерес, в тази война има много работа за деловодители.
На Авел му идеше да го удари, той обаче знаеше, че това няма да му помогне да се добере до униформата.
— Не, благодаря ви… господине — каза той. — Искам да се бия с германците, а не да им пращам писма.
Вечерта се прибра в хотела оклюмал, но изпълнен с решимост — знаеше, че още не всичко е загубено. На следващия ден опита отново и отиде при друг офицер от наборната комисия, но се върна в „Барон“ със същия резултат. Вярно, вторият лекар бе малко по-любезен, ала се изказа не по-малко категорично за физическото му състояние и също го обяви за негоден за войнска служба. Авел проумя, че при сегашното му здравословно състояние никой няма да го пусне да се сражава.
На другата заран намери на Петдесет и седма улица в Уест Сайд спортна зала и плати на частен треньор да му помогне. Всеки божи ден в продължение на три месеца смъкваше килограми и укрепваше. Боксираше се, бореше се, тичаше, скачаше, вдигаше тежести и гладуваше. Смъкна теглото си до седемдесет килограма и треньорът го увери, че никога няма да бъде по-слаб или да се радва на по-добро здраве.