Съюзниците продължиха през Северна Франция и устремени към Берлин, прекосиха границата с Германия. Авел бе прикрепен към Първа армия под командването на генерал Брадли. Храната идваше главно от Англия. Градовете, през които минаваха, вече бяха плячкосани от отстъпващата германска армия. И с трън да завъртиш, нямаше какво да закачиш. Веднага щом навлезеха в някое населено място, Авел за броени часове реквизираше всички налични хранителни продукти, докато другите интенданти в американската армия още дълго не можеха да се ориентират. Британските и американските офицери даваха мило и драго да похапнат в Девета бронедивизия, а после недоумяваха откъде ли там са се сдобили с такива вкуснотии. Веднъж генерал Джордж С. Патън дойде да вечеря с генерал Брадли и Авел се запозна с прославения военачалник, който винаги въвеждаше войските си в бой с високо вдигнат револвер с ръкохватка от слонова кост.
— През цялата проклета война не съм ял по-сладко — отбеляза Патън.
През февруари 1945 година Авел бе прекарал в униформа близо три години и знаеше, че войната ще приключи до месеци. Генерал Брадли продължаваше да му праща благодарствени писма и безсмислени нашивки, които да красят все по-широката му униформа, те обаче не помогнаха. Авел току се молеше на генерала да му разреши да участва в едно-едничко сражение, но той не искаше и да чуе. Макар да бе задължение на младшите офицери да карат с камионите храната на предната линия и да наглеждат разпределението й сред войската, Авел често се нагърбваше сам с тази отговорност. И точно както в хотелите, никога не съобщаваше на подчинените си къде точно ще се появи следващия път.
Един дъждовен ден, на празника на Свети Патрик, в лагера постоянно пристигаха заметнати с одеяла носилки и на Авел му се прииска да отиде на предната линия и да види какво става. Накрая не издържа да гледа еднопосочното движение на тела, затова събра подчинените си и лично се зае с подготовката на четиринайсетте продоволствени камиона. Взе със себе си един лейтенант, един сержант, двама ефрейтори и двайсет и осем редници.
Макар че фронтът отстоеше само на трийсет и два километра, оная заран пътуването до там бе мъчително бавно. Авел седна зад волана на първия камион — така се чувстваше едва ли не като генерал Патън — и подкара през проливния дъжд и непроходимата кал. Многократно се налагаше да се дръпва встрани, за да стори път на медицинските коли, които се връщаха от фронта. Ранените тела имаха предимство пред празните стомаси. На Авел му се искаше много повечето да са само ранени, ала рядко се случваше някой да даде признаци на живот, като кимне или махне с ръка. С всеки изминат километър от разкаляния път Авел се убеждаваше все повече, че край Ремаген се разиграва нещо голямо. Вълнуваше се много. Предусещаше, че този път ще участва и той.
Когато накрая пристигна в командния пункт, чу в далечината вражеския огън и тропна гневно с крак, докато гледаше как санитарите носят с носилките неизвестно откъде още и още мъртви и ранени. Призля му при мисълта, че няма да научи нищо за истинската война, докато тя не се превърне в история. Подозираше, че всеки, който чете „Ню Йорк Таймс“, е по-осведомен от него.
Нареди на конвоя да спре отстрани на полевата кухня и скочи от камиона, като се прикриваше от дъжда. Досрамя го, че само на няколко километра други се прикриват от куршумите. Загледа как разтоварват четиристотин литра чорба, тон осолено месо, двеста пилета, половин тон масло, три тона картофи и сто и десет половинкилограмови консерви печен боб, а също задължителните неприкосновени запаси — все храна за онези, които отиваха на фронта или се връщаха оттам. Когато влезе в палатката, служеща за столова, видя, че вътре има дълги маси и пейки, на които не седи никой. Остави двамата готвачи да приготвят храната, нареди на дневалните да се заемат с беленето на хиляда картофа и тръгна да търси дежурния офицер.
Отправи се към палатката не на друг, а на бригаден генерал Джон Ленард, за да разбере какво става: непрекъснато подминаваше носилки с мъртви и още по-страшно, с полумъртви войници, при вида на които при други обстоятелства на всеки би му призляло, но които край Ремаген бяха нещо обичайно. Авел тъкмо понечи да влезе в палатката, когато отвътре изскочи генерал Ленард, придружаван от адютанта си. Генералът попита, без да спира: