— Какво обичате, подполковник?
— Започнахме да приготвяме храната на вашия батальон — в изпълнение на заповедта от вчера. Какво…
— Засега не се притеснявайте за храната, подполковник. Рано тази сутрин лейтенант Бъроус от Девета дивизия се натъкнал северно от Ремаген на неповреден железопътен мост, издадох заповед да се мине незабавно по него и на източния бряг на реката да се направи плацдарм. Досега германците успяваха да вдигнат във въздуха всеки мост на Рейн още преди да сме се доближили до него, не можем да се мотаем с разни обеди и да чакаме да унищожат и този.
— А Девета дивизия успя ли да се прехвърли на другия бряг? — попита запъхтян Авел.
— И още как — отвърна генералът, — но в гората отсреща са се натъкнали на ожесточена съпротива. Първите взводове са попаднали на засада, един бог знае колко души сме загубили днес. Затова си яжте сам храната, подполковник, лично аз трябва да се погрижа да опазя живи възможно най-много от хората си.
— А аз мога ли да помогна с нещо? — попита Авел.
Военачалникът поспря за миг и се взря във възпълния подполковник.
— Колко души са на ваше пряко подчинение?
— Един лейтенант, един сержант, двама ефрейтори и двайсет и осем редници, с мен общо трийсет и трима души.
— Това е добре. Идете с хората си в лазарета и вижте с какво можете да помогнете — трябва да пренесете по възможност всички загинали и ранени, които откриете.
— Тъй вярно — отвърна Авел, след което хукна презглава към полевата кухня, където завари подчинените си да седят в един ъгъл и да пушат.
Никой не го усети кога е влязъл в палатката.
— Ставайте, мързеливци такива! За разнообразие ще поработим истински.
Трийсет и двамата мъже се вторачиха в него.
— Тръгвайте с мен! — изкрещя Авел. — И не се мотайте!
Обърна се и пак хукна, този път към лазарета. Младичкият лекар тъкмо обясняваше на санитарите какво да правят, когато на входа на палатката застанаха Авел и неговите задъхани, несвикнали да тичат подчинени.
— Мога ли да помогна с нещо, господине? — попита лекарят.
— Не, но се надявам ние да ви помогнем — отвърна Авел. — Водя ви трийсет и двама мъже, пратени в подкрепление от генерал Ленард.
Те го чуваха за пръв път. Лекарят също погледна учуден подполковника.
— Слушам, господине.
— Не ме наричайте „господине“ — рече Авел. — Дошли сме да видим с какво да ви помогнем.
— Слушам, господине — повтори лекарят.
Връчи на Авел няколко ленти със знака на Червения кръст, които готвачите, дневалните и белачите на картофи си сложиха, докато слушаха обясненията на лекаря, който разказваше подробности от операцията в гората от другата страна на моста Лудендорф.
— Девета дивизия е понесла тежки загуби — продължи той. — Войниците с медицински опит ще останат в зоната на сражението, а останалите започвайте да пренасяте ранените в лазарета.
Авел бе много доволен, че най-сетне ще върши нещо полезно. Лекарят, на чието подчинение сега бе отряд от четирийсет и деветима души, раздаде осемнайсет носилки, всеки войник получи и пакет за оказване на първа помощ. Сетне поведе пъстрата група към моста Лудендорф. Авел вървеше на крачка след него. Запяха, докато крачеха през калта и дъжда, но щом излязоха на моста, млъкнаха. Там започнаха да се натъкват на носилки, където под одеялата личаха тела. Стигнаха мълком другия бряг, като стъпваха в индийска нишка по железопътните релси, и видяха резултата от заложения от германците взрив, така и не разрушил основите. Докато се придвижваха към гората, откъдето се чуваше стрелба, Авел се развълнува, задето е само на хвърлей от врага, и се ужаси, осъзнал какво е способен да причини той на неговите сънародници. Накъдето и да се обърнеше, виждаше страдания и още по-страшно, чуваше как другарите му стенат от болка. Другари, които до днес бяха смятали обнадеждени, че краят на войната вече се вижда, но както се оказа, не за всички.
Авел загледа как младичкият лекар спира ту при един, ту при друг и се опитва да му помогне. Случваше се милостиво да убие ранен, за когото нямаше и капчица надежда да оживее. Авел тичаше от войник на войник. Викаше ги да отидат при някой ранен, който не можеше да си помогне сам, и насочваше контузените към моста Лудендорф. Когато стигнаха гората, от първоначалния отряд бяха останали само той, лекарят и един от белачите на картофи — всички останали пренасяха загиналите и ранените до лагера.