Тримата навлязоха сред дърветата и чуха някъде наблизо вражеска стрелба. Авел различи само на две крачки сред шубрака огромно оръдие, което още бе насочено към моста, но вече бе излязло от строя. Сетне чу оглушителен картечен откос и за пръв път си даде сметка, че противникът е само на неколкостотин метра. Бързо се подпря на коляно и зачака, напрегнат като изопната струна. Изневиделица някъде отпред отново започна да се стреля. Авел скочи и се завтече, следван от уплашения лекар и белача на картофи. След още неколкостотин метра се озоваха насред падинка, обрасла с тучна зелена трева и бели минзухари. Накъдето и да погледнеха, виждаха убити американски войници. Авел и лекарят хукнаха от труп на труп.
— Каква касапница! — изкрещя гневно Авел точно когато екна огънят на отстъпващите германци.
Лекарят не каза нищо. Беше крещял така преди цели три години и оттогава бе претръпнал.
— Не се занимавайте със загиналите — рече той. — Търсете живи.
— Насам! — извика Авел и се свлече на колене до сержанта в калта.
Беше улучен в лицето.
— Мъртъв е, подполковник — заяви лекарят, без дори да поглежда повторно загиналия.
Авел изтича при следващото тяло, сетне при трето, но се натъкваше все на едно и също и поспря само когато зърна глава, отхвърчала от тялото и паднала насред калта. После се обърна, за да я погледне още няколко пъти, сякаш бе бюст на гръцки бог. Заповтаря думи, които бе научил от барона:
— „Кръвта и разрухата ще бъдат вездесъщи, всички ще са свикнали с ужаса дотолкова, че майки само ще се усмихват при вида на разкъсаните телца на невръстните си рожби.“ Нищо ли не се променя? — изкрещя потресен Авел.
— Не, нищо, само мястото на битката — отвърна лекарят.
След като обиколи към трийсетина — или може би бяха четирийсет трупа, Авел пак се върна при лекаря, който се опитваше да спаси живота на капитан, който бе омотан целият в окървавени бинтове. Виждаха се само едното му око, и то затворено, и устата. Застана отстрани и загледа безпомощно нашивките на капитана — бяха на Девета бронедивизия, после се сети за думите на генерал Ленард: „Един бог знае колко души сме загубили днес“.
— Проклети шваби! — изруга той.
— Точно така — рече лекарят.
— Мъртъв ли е? — попита Авел.
— Бере душа — отвърна по инерция другият мъж. — Изгубил е много кръв, едва ли ще прескочи трапа. — Той вдигна очи. — Няма какво повече да правите тук, подполковник, дали да не опитате да отнесете единствения оцелял в лазарета, докато и той не е издъхнал? Предайте на командващия, че смятам да продължа нататък и че имам нужда от възможно най-много хора.
— На всяка цена — рече Авел и помогна на лекаря да вдигнат внимателно капитана и да го сложат на носилка.
Двамата с белача на картофи тръгнаха към лагера съвсем бавно, тъй като лекарят ги бе предупредил, че раненият ще загуби още повече кръв, ако не внимават с носилката. Авел не разреши на белача да си почине нито веднъж, докато вървяха към лагера, отстоящ на цели три и половина километра. Искаше да даде шанс на човека да живее, после смяташе да се върне в гората при лекаря.
Близо час вървяха през калта и дъжда и Авел вече беше сигурен, че капитанът е издъхнал. Когато най-сетне стигнаха в лазарета, и двамата с белача бяха капнали от умора и Авел предаде носилката на санитарите.
Докато откарваха с количката капитана, той отвори окото, което не бе закрито от превръзките, и се вторачи в Авел. Опита се да вдигне ръка. Авел изкозирува бойко — идеше му да скача от радост, че човекът е дал признаци на живот. Молеше се да оживее.
Излезе на бегом от лазарета и тъкмо да поеме с малкия си отряд обратно към гората, когато дежурният офицер го спря.
— Търся ви под дърво и камък, подполковник — рече му той. — Триста прегладнели мъже чакат да ги нахраните. За бога, къде се губите?
— Както никога, вършех нещо полезно.
Тръгна бавно към полевата кухня — още си мислеше за младичкия капитан.
И за двамата войната беше приключила.
25.
Санитарите отнесоха капитана в една от палатките и го сложиха внимателно върху операционната маса. Капитан Уилям Каин видя медицинска сестра, която го гледаше тъжно, но така и не разбра какво му казва — или защото главата му бе омотана в бинтове, или защото бе оглушал. Виждаше как жената мърда устни, но не схващаше какво му говори. Затвори очи и се замисли. Много за миналото, малко за бъдещето — бързаше да мисли, в случай че умре. Знаеше, че ако се размине със смъртта, ще има много време за мислене. Спомни си за Кейт в Ню Йорк. Тя бе отказала да се примири с решението му на всяка цена да се запише доброволец. Уилям беше осъзнал, че жена му никога няма да го разбере, затова бе спрял да се опитва да й излага доводите си. Още го преследваше споменът за отчаяното й лице. Изобщо не допускаше, че ще умре — на никого не му се мре — и сега единственото, което искаше, бе да оцелее и да се върне към предишния си живот.