Събуди се. По-малко бинтове. Кейт пак беше там, русата й коса бе по-дълга и се спускаше до раменете. Беше красива, толкова красива с меките кафяви очи и незабравимата усмивка. Уилям изрече името й. Жена му се усмихна. Той заспа.
Събуди се. По-малко превръзки. Този път заговори синът му Ричард. Каза:
— Здравей, тате.
Уилям се чу да отговаря:
— Здравей, Ричард.
Но не позна звука на гласа си. Медицинската сестра му помогна да седне и да посрещне семейството си. Той й благодари. Лекарят го докосна по рамото.
— Най-лошото отмина, господин Каин. Скоро ще бъдете добре и ще се приберете у дома.
В стаята влезе Кейт, следвана от Вирджиния и Луси, и Уилям се усмихна. Имаше да им задава толкова много въпроси. Откъде ли да започне? В паметта му имаше бели петна, трябваше да ги запълни. Кейт му каза, че се е разминал на косъм със смъртта. Уилям го знаеше, но виж, не беше забелязал, че от деня, когато в гората край Ремаген дивизията му е попаднала на засада, е минало повече от година.
Кога ли са се изнизали месеците, през които той е бил в безсъзнание и се е мятал между живота и смъртта? Ричард щеше да навърши дванайсет години и вече си мечтаеше как ще следва в Харвардския университет, Вирджиния беше на девет, Луси наближаваше седем. Роклите им бяха възкъси. На Уилям му предстоеше тепърва да ги опознава наново.
Кейт бе по-красива от всякога. Сподели с Уилям как така и не се е научила да се примирява с мисълта, че той може би е загинал, разказа му, че Ричард учи в „Бъркли“ и е отличник, заяви и че Вирджиния и Луси имат нужда от баща. Намери сили да му съобщи и че цялото му лице и гърди са в белези, за които лек нямало, и благодари на Бога, задето лекарите са убедени, че главата му не е пострадала и зрението му малко по малко ще се възстанови. Сега желаела само едно: да му помогне да оздравее. Кейт искаше това да стане постепенно, Уилям — бързо.
Всеки в семейството допринесе посвоему. Първо звуци, после зрение, накрая — говор. Ричард помагаше на баща си да ходи, докато накрая той хвърли патериците. Луси пък му помагаше да се храни, докато Уилям пак започна да го прави сам. Вирджиния му четеше Марк Твен. Уилям така и не знаеше дали всъщност дъщеря му не чете на себе си — и на двамата им бе много забавно. После, вече след Коледа, му разрешиха да се върне у дома.
След като се прибра на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, Уилям започна да се възстановява по-бързо и лекарите обещаваха, че до половин година ще бъде в състояние да се върне на работа в банката. Е, с доста белези, затова пък жив и здрав. Вече можеше да приема и посетители.
Пръв при него дойде Тед Лийч, който се постъписа от вида му. Още нещо, с което поне засега Уилям трябваше да свикне. От Тед Лийч научи новина, която го зарадва много. В негово отсъствие „Лестър“ била отбелязала напредък и колегите му очаквали с нетърпение да го посрещнат като председател на управителния съвет. Затова пък, когато дойде да го види, Тони Симънс му донесе вест, която го натъжи. Били починали и Алан Лойд, и Рупърт Корк-Смит. Предпазливата им мъдрост щеше да му липсва. После се обади Томас Коен, за да му съобщи колко се радвал, че оздравява, и да докаже — сякаш това още се налагаше — че времето се движи, като му съобщи, че почти се е оттеглил от адвокатската практика и е прехвърлил повечето клиенти на своя син Тадиъс, който бил открил клон в Ню Йорк. Уилям отбеляза, че и двамата са кръстени на апостоли. Томас Коен се засмя и изрази надеждата, че господин Каин и занапред ще работи с кантората. Уилям му каза да не се съмнявал в това.
— Между другото, имам новина, която би трябвало да знаете.
Уилям изслуша мълком възрастния адвокат и се ядоса, ядоса се много.
Книга пета
26.
На 7 май 1945 година генерал Алфред Йодъл подписа в Реймс безусловната капитулация на Германия, а Авел се върна в Ню Йорк, който се готвеше да отпразнува победата и края на войната. Улиците отново гъмжаха от младежи в униформи, този път обаче върху лицата им се четеше не страх, а неописуема радост. Авел се понатъжи — постоянно се натъкваше на мъже с един крак или една ръка, ослепели или целите в белези. За тях войната никога нямаше да свърши, каквито и хартийки да подписваха на хиляди километри оттук.