— Може ли да си занесем един у дома? — попита малчуганът майка си.
— Не, миличкото ми, те трябва да останат тук и да охраняват краля — Едуард VII.
— Да де, но той си има много, не може ли и ние да си вземем един?
По думите на Ан Ричард си позволи „малкото удоволствие“ един следобед да не отиде в клона на банката, за да заведе жена си и сина си в Уест Енд, на традиционната английска пантомима, наречена „Джак и Дългуча“, която се играеше на хиподрума в Лондон. Уилям хареса много Джак и начаса реши, че ще отсече всяко дърво, изпречило се пред погледа му, да не би в него да се спотайва чудовище. След представлението пиха чай във „Фортнъм и Мейсън“ на Пикадили, а Ан разреши на Уилям да изяде две кифли със сметана и някакво ново изобретение, наречено поничка. От този миг нататък Уилям настояваше да го водят всеки ден в чайната на „Фортнъм“, та да си похапне от поничките.
По мнението на Уилям и майка му дните в Лондон отминаваха прекалено бързо, докато Ричард, доволен от напредъка на Ломбард стрийт и от новоназначения директор на банковия клон, вече изгаряше от нетърпение да се приберат. Всеки ден от Бостън пристигаха телеграми, заради които той бързаше да се върне в кабинета си. Накрая, когато от една от тях узна, че стачкуват двайсет и пет хиляди работници в тъкачница в Лорънс, щата Масачузетс, на която банката бе отпуснала много пари, Ричард пресметна с облекчение, че до заминаването на лайнера остават някакви си три дни.
Уилям също бързаше да се прибере, за да разкаже на господин Мънроу за всички вълнуващи неща, които е правил в Англия, и отново да бъде при своите баби. Беше сигурен, че никога през живота си те не са изживявали такива приключения като например да отидеш на истински театър, при това заедно с обикновените простосмъртни. Ан също се радваше, че си тръгват, макар и да бе прекарала почти толкова добре, както и Уилям. Обикновено сдържаните островитяни от Северно море се прехласваха вкупом по тоалетите и хубостта й. Накрая, ден преди заминаването Ан реши да зарадва за последно сина си и го заведе на тържество в Итън скуеър, у жената на новоназначения директор на лондонския клон на банката на Ричард. Тя също имаше син, Стюарт, който беше на осем години. За половин месец, откакто си играеха заедно, Уилям бе започнал да гледа на него като на по-големия приятел, без когото не може. Ала увеселението мина доста вяло, защото Стюарт не се чувстваше добре, и за да не остане по-назад от новото си другарче, Уилям оповести, че също се разболявал. Ан се върна с него в хотел „Риц“ по-рано от предвиденото. Не беше кой знае колко огорчена, тъй като така щеше да разполага с повечко време за багажа и бе убедена, че Уилям само се прави на болен, колкото да достави удоволствие на Стюарт. Ала вечерта, когато го сложи да си легне, видя, че детето не се преструва — беше вдигнало температура. По време на вечерята Ан сподели тревогата си с Ричард.
— Сигурно се вълнува, задето се прибираме — отвърна той без следа от притеснение.
— Дано — рече Ан. — Само това оставаше, да пътува цели шест дни болен.
— До утре ще му мине като на кутре — отсече Ричард, сякаш даваше напътствие, но на другата заран, когато отиде да вдигне Уилям от сън, Ан видя, че телцето му е покрито с червеникави петна и той е вдигнал цели трийсет и девет градуса температура.
Лекарят на хотела определи заболяването като дребна шарка и настоя учтиво Уилям в никакъв случай да не се качва на лайнера не само за негово добро, но и заради другите пътници. Не им оставаше нищо друго, освен да държат малчугана с бутилката гореща вода в леглото и да чакат следващия параход.
Ричард не можеше да си позволи да остане още цели три седмици и реши все пак да замине. Уилям взе да умолява как ли не баща си да пътуват заедно — „Аквитания“ щеше да се върне в Саутхамптън след двайсет и един дни, което според момчето беше цяла вечност. Ричард обаче не искаше и да чуе и нае медицинска сестра, която да се грижи за сина му и да го убеди, че е тежко болен.
Ан отиде заедно с Ричард до Саутхамптън — пътуваха в новия ролс-ройс.
— Без теб, Ричард, ще се чувствам самотна в Лондон — престраши се да пророни смирено, преди да се разделят, макар и да се притесняваше, че мъжът й ще се ядоса, задето е дала воля на чувствата си.
— И аз, драга, сигурно ще се чувствам донякъде самотен без теб в Бостън — отвърна той, потънал в мисли за стачкуващите тъкачи.