— Чудесно! — зарадва се Авел. — През годините си ми вършил много услуги и аз смятам да те възнаградя. Нали нямаш нищо против да станеш член на управителния съвет на хотелска верига „Барон“?
— Ще бъда поласкан, Авел.
— Я не се занасяй. Знаеш, че ако не беше ти да ми помогнеш с тия разрешителни в щатската и градската управа, нямаше да стигна доникъде. Никога не съм имал време да се занимавам с разни политици и писарушки. Пък и те предпочитат да си имат работа с възпитаник на Харвардския университет, нищо че вместо да отваря вратите, той ги изритва с крак.
— Много си щедър, Авел.
— Заслужил си си го. Освен това искам да се заемеш с нещо, което съм взел присърце. То също трябва да остане в пълна тайна. Няма да ти отнеме много време, пък и ще си отмъстиш на онова приятелче от Бостън, господин Уилям Каин.
Оберкелнерът се върна с две средно изпечени сочни пържоли. Хенри заслуша напрегнато, докато Авел му излагаше плана си за Уилям Каин.
Няколко дни по-късно, на 8 май 1946 година той замина за Ню Йорк, за празниците по случай първата годишнина от победата. Беше организирал в хотел „Барон“ вечеря за близо хиляда полски ветерани, на която бе поканил за почетен гост генерал Казимир Соскновски, от 1943 година главнокомандващ полските части във Франция. Вече няколко седмици чакаше с нетърпение събитието и взе със себе си и Флорентина, макар че остави Зофя в Чикаго.
Вечерта на празненството банкетната зала на хотел „Барон“ в Ню Йорк изглеждаше великолепно. Всяка от сто и двайсетте маси бе украсена с американското и полското знаме. По стените бяха накачени огромни снимки на Айзенхауер, Патън, Брадли, Ходжес, Падеревски и Сикорски. Авел седна на челно място на масата в средата, отдясно бе генералът, а отляво — Флорентина.
Генерал Соскновски стана, за да се обърне към насъбралите се, и обяви, че подполковник Розновски е утвърден за пожизнен председател на Дружеството на полските ветерани — признание за жертвите, които е понесъл в името на полско-американската кауза, и най-вече за щедрия дар, който е направил на войската, като й е предоставил за цялата война нюйоркския „Барон“. Някой от присъстващите, попрекалил с пиенето, се провикна от дъното на залата:
— Преживяхме германците! Храната на Авел ли няма да преживеем!
Хилядата ветерани избухнаха в смях, започнаха да ръкопляскат и вдигнаха с водка „Данциг“ наздравица в чест на своя домакин, сетне замълчаха, а генералът заговори за мъките на следвоенна Полша, озовала се в хватката на Сталинова Русия, и призова сънародниците си да не жалят сили и да се борят неуморно, така че отечеството им да стане суверенна държава. На Авел му се искаше да вярва, че все някой ден Полша отново ще бъде свободна и той може би дори ще доживее да му върнат замъка, но се съмняваше, че това ще стане след успеха на Сталин на конференцията в Ялта.
По-нататък генералът напомни на гостите, че поляците в Щатите са понесли на глава повече жертви и са дали за войната повече пари, отколкото представителите на която и да е друга етническа група в САЩ.
— Колцина американци ще повярват, че Полша е загубила шест милиона души, а Чехословакия — само сто хиляди? Според някои наблюдатели сме постъпили глупаво, като не сме капитулирали, макар и да сме знаели, че ще бъдем победени. Как един народ, тръгнал с конница срещу мощта на нацистките танкове, може да повярва, че е бил победен! Ще ви кажа, приятели, че не сме победени.
Всички поляци в залата изръкопляскаха.
Авел се натъжи при мисълта, че повечето американци и досега ще се изсмеят, ако им кажеш, че и Полша е дала своя принос и своите военни герои. Генералът изчака да се възцари пълна тишина и разказа как Авел заедно с още неколцина души е отишъл да спасява частите, участвали в битката при Ремаген. След като той приключи със словото си, ветераните станаха на крака и поздравиха с бурни ръкопляскания двамата мъже. Флорентина се почувства много горда с баща си.
Авел с изненада видя на другия ден, че вестниците са поместили разказа на генерала — почти никое средство за масово осведомяване, освен изданието на полските емигранти не отразяваше постиженията на поляците. Съмняваше се, че журналистите са щели да пишат за това, ако ставаше въпрос за някой друг, а не за Чикагския барон. Все пак му стана приятно да изпълнява ролята на невъзпят американски герой. Почти цял ден даваше интервюта и позираше за снимки.
Вечерта нещата се поуспокоиха. Генералът отиде на друго мероприятие в Лос Анджелис, Флорентина се върна на училище в Лейк Форест, Джордж беше в Чикаго, а Хенри Осбърн — във Вашингтон. Хотелът се стори на Авел прекалено голям и пуст, но той не изгаряше от желание да се връща при Зофя в Чикаго.