Реши да вечеря рано и да прегледа седмичните отчети на другите хотели във веригата, а после да се прибере в мансардния апартамент до кабинета си. Рядко се хранеше сам в апартамента и не пропускаше възможност да слезе в някой от ресторантите. Това бе един от сигурните начини да поддържа постоянна връзка с живота в хотела. С колкото повече хотели се сдобиваше, толкова повече се притесняваше, че ще изгуби връзка с низшия персонал.
Слезе с асансьора и поспря на рецепцията да провери колко души са отседнали днес в хотела, но вниманието му бе привлечено от изумителна жена, която попълваше регистрационна карта. Бе готов да се закълне, че познава отнякъде този профил. Отстрани обаче му беше трудно да каже откъде. Жената бе на около трийсет и пет години. След като попълни картата, тя се обърна и го погледна.
— Авел! — възкликна. — Радвам се да те видя.
— Майко мила, Мелани! Едвам те познах.
— Теб ще те познае всеки, Авел.
— Не знаех, че си в Ню Йорк.
— Утре си тръгвам. Тук съм в командировка, имам да свърша нещо за списанието.
— Журналистка ли си? — поизненада се Авел.
— Не. Икономически съветник съм на издателска група със седалище в Далас. Изпратиха ме в Ню Йорк да проуча пазара.
— Доста си се издигнала!
— Не бих казала — възрази Мелани. — Но така се намирам на работа.
— Тази вечер свободна ли си? Защо да не хапнем заедно?
— На драго сърце, Авел, но нека първо си взема един душ и се преоблека. Нали нямаш нищо против да ме почакаш?
— Разбира се, че ще почакам. Когато си готова, ела в ресторанта на моята маса. След час удобно ли ти е?
Тя се усмихна, за да покаже, че е съгласна, и тръгна след пиколото към асансьора.
Авел се отби в ресторанта, за да провери дали на масата има цветя, мина и през кухнята да види какво да поръча на Мелани. Накрая вече нямаше какво да прави и се видя принуден да седне. Усети се, че току си поглежда часовника и извръща очи към вратата на ресторанта. Мелани позакъсня, но се оказа, че си е струвало Авел да чака. Беше неотразима, когато влезе в дълга прилепнала рокля, която заблещука на светлината. Оберкелнерът веднага я доведе на масата на Авел. Той стана да я посрещне, а келнерът отвори бутилка отлежало шампанско „Круг“ и напълни двете чаши.
— Добре дошла, Мелани — вдигна чашата Авел. — Радвам се да те видя в „Барон“.
— Аз пък се радвам да видя „Барон“ — отвърна младата жена, — особено в такъв празничен ден.
— В смисъл?
— Прочетох в „Ню Йорк Поуст“ каква пищна вечеря си дал и как си рискувал живота си, за да спасиш ранените край Ремаген. Докато пътувах насам от гарата, не можах да откъсна очи от вестника. Изкарали са те пръв герой.
— Поизхвърлили са се — отвърна Авел.
— Не те познавам като особено скромен, значи всичко до последната дума е истина.
Той й наля още една чаша шампанско.
— Да ти призная, Мелани, винаги ме е било малко страх от теб.
— И таз добра, Барона да го е страх от някого! Нещо не ми се вярва.
— Е, не съм южняк, както сама изтъкна преди време, скъпа.
— И сега постоянно ми го натякваш — усмихна се дяволито тя. — Ожени ли се за своята млада полякиня?
— Да, ожених се.
— И бракът ти щастлив ли е?
— Не бих казал. Жена ми вече е на четирийсет години, надебеля и изобщо не ме привлича.
— Само не ми казвай и че не те разбира — рече Мелани и от тона й пролича, че е останала доволна от онова, което е чула.
— А ти намери ли си съпруг? — поинтересува се Авел.
— О, да. Омъжих се за истински южняк.
— Честито.
— Миналата година се разведох… Съдът определи доста добра издръжка.
— Съжалявам! — рече Авел, явно и той бе доволен. — Още малко шампанско?
— Да не се опитваш да ме прелъстиш, Авел?
— Ще изчакам да си изядеш супата, Мелани. Дори поляците имигранти първо поколение имат някакви задръжки, макар че наистина е мой ред да прелъстявам.
— В такъв случай нека те предупредя, Авел, че след развода не съм спала с мъж. Не че няма мераклии. Обратното, прекалено много похотливи ръце, а обич — никаква.