Томашевич сякаш четеше добре премислено изявление, написано предварително, и Авел усети, че се е натъкнал на първата затворена врата. Никога досега сенатор Дъглас не го беше избягвал.
Авел набра номера на друг сенатор — Джоузеф Макарти, който наистина правеше новините и не се страхуваше да изказва мнение.
— Ще се опитам да го намеря — каза млада жена, щом чу кой търси шефа й и по какъв повод.
Макарти наближаваше върха на своята мощ и Авел си даваше сметка, че пак ще извади късмет, ако сенаторът му отдели повече от няколко секунди.
— Господин Розеневски! — бяха първите думи на Макарти.
Авел се запита дали е сбъркал името му нарочно, или просто връзката е лоша.
— Какъв е този въпрос, който сте искали да обсъдите само с мен и с никой друг, и какво толкова му е спешното? — попита сенаторът.
Авел се подвоуми — бе доста изненадан, че разговаря направо с Макарти. Сенаторът долови колебанието му и рече:
— Ще бъда гроб, няма да разгласявам тайните ви.
— Добре тогава — отвърна той и замълча, за да се съсредоточи. — Вие, сенаторе, сте изразител на мнението на онези, които искат източноевропейските народи да отхвърлят игото на комунизма, и не се страхувате да го заявите.
— Стараем се, стараем се. Радвам се, че сте го забелязали, господин Розеневски.
Сега вече Авел бе сигурен, че сенаторът нарочно изрича името му погрешно, но реши да не го прави на въпрос.
— Колкото до Източна Европа — продължи Макарти, — трябва да знаете, че можем да предприемем нещо, за да освободим поробената ви родина, едва след като сме изобличили всички предатели вътре в нашето правителство и държава.
— Точно за това искам да поговорим, сенаторе. Жънете огромни успехи в разкриването на предателите в държавното управление. Но все още не е огласено едно от най-страшните престъпления на комунистите.
— Кое, господин Розеневски? Откакто съм дошъл във Вашингтон, непрекъснато се натъквам на престъпления.
— Имам предвид това — подхвана Авел и изправи гръб на стола, — че непосредствено след войната американските власти са репатрирали насилствено хиляди поляци, току-що освободени от концентрационните лагери. Невинни противници на комунизма са били пращани обратно в Полша, а оттам — в СССР, за да бъдат поробени и дори изтребени.
Авел зачака отговор, но не получи. Чу потракване. Дали още някой не слушаше разговора?
— Чуй ме, простак такъв! Как смееш да ми звъниш и да ми разправяш, че американци, верни американски воини, са пратили в Русия хиляди поляци, за които оттогава не е чувал никой? Нима очакваш да повярвам на подобни брътвежи? Дори един поляк не бива да е толкова глупав. Що за човек си — да вярваш в такава опашата лъжа, за която няма никакви доказателства? Нима искаш да повярвам и че американските воини не са били верни на родината си? Кажи де, това ли искаш? Какво ви прихваща бе, Розеневски. Толкова ли си тъп, та не виждаш, че това е гадна комунистическа пропаганда? Как смееш да губиш времето на един затрупан с работа американски сенатор и да го занимаваш с някакви слухове, които „Правда“ пуска, за да сее смут сред имигрантските общности в Щатите?
Авел не можеше да помръдне — бе вцепенен от този гневен изблик. Още преди края на истеричното словоизлияние разбра, че е безсмислено да изтъква някакви контрадоводи. Изчака сенаторът да млъкне. Пак добре че не виждаше изплашеното му, изумено лице.
— Сигурен съм, сенаторе, че сте прав, извинявайте, че ви губя времето — пророни едва чуто. — Не го бях погледнал в тази светлина.
— Това само доказва колко хитри и обиграни са тия проклети комунисти — рече вече по-меко Макарти. — Трябва да ги държим винаги под око. Дано поне си проумял пред каква огромна опасност е изправен американският народ.
— Да, сенаторе, вече съм наясно. Благодаря ви още веднъж, че си направихте труда да разговаряте лично с мен. Дочуване, сенаторе.
— Дочуване, Розеневски.
Авел чу как телефонът изщраква — същият звук, както на затваряща се врата.
29.
Уилям усети, че остарява, когато Кейт започна да го взима на подбив заради прошарената коса, а Ричард започна да води вкъщи момичета. Почти винаги одобряваше избора на своя син, харесал си една или друга „млада дама“, както ги наричаше самият той, може би защото всички те приличаха на Кейт, която според Уилям на зряла възраст бе по-красива от всякога. Дъщерите му Вирджиния и Луси също бяха станали млади дами и радваха баща си, заприличвайки все повече на майка си. Вирджиния се бе запалила по рисуването и стените в кухнята и в детските стаи бяха покрити в последните й шедьоври, както шеговито ги наричаше Ричард. Вирджиния му го върна тъпкано, когато той тръгна на уроци по виолончело. Дори слугите шушукаха не особено ласкави неща всеки път, щом лъкът опреше струните. Луси боготвореше и брат си, и сестра си и прехласната, твърдеше, че Вирджиния е новият Пикасо, а Ричард — новият Казалс. Уилям вече се питаше какво ли ще стане с тях, когато него няма да го има. Кейт беше на мнение, че и трите деца се развиват чудесно. Ричард, който вече учеше в „Сейнт Пол“, бе станал толкова добър на виолончелото, че го излъчиха да свири на ученически концерт, а картините на Вирджиния бяха толкова сполучливи, че една от тях се озова върху стената във всекидневната. Всички в семейството обаче виждаха, че красавицата в него ще бъде Луси, която едва единайсетгодишна започна да получава любовни бележчици от момчета, дотогава вълнували се единствено от бейзбол.