Ан се върна в Лондон с влака и по пътя се запита какво ли ще прави следващите три седмици. През нощта Уилям спа по-спокойно, а на заранта петната не се червенееха толкова силно. Ала лекарят и медицинската сестра бяха единодушни в настояването момченцето да не става от леглото. Ан се възползва от свободното време и седна да пише дълги-предълги писма на роднините, а Уилям не мърдаше от леглото, макар че постоянно роптаеше. В четвъртък сутринта обаче стана рано-рано и отиде в стаята на майка си — почти беше оздравял. Легна до нея в кревата и със студените си ръчици веднага я събуди. Майката се зарадва, че детето очевидно се е оправило. Звънна да поръча закуска. Щяха да се нахранят в леглото — глезотия, която бащата на Уилям би порицал най-строго.
На вратата се почука тихо и в стаята влезе мъж в обшита със сърма червена ливрея, който носеше голяма сребърна табла със закуската. Яйца, бекон, домат, препечени филийки и сладко — същински пир. Уилям погледна стръвно храната — вече не помнеше кога е ял като хората. Ан плъзна очи по сутрешния вестник. Дойдеше ли в Лондон, Ричард задължително четеше „Таймс“ и управата на хотела очевидно бе решила, че и съпругата му ще иска да прегледа вестника.
— Виж, виж! — възкликна Уилям, вторачен в снимката върху една от вътрешните страници. — Корабът на татко. Какво е корабокрушение, мамо?
Върху половината страница се виждаше фотография на „Титаник“.
Без изобщо да се замисля, че не подобава представителка на родовете Лоуел и Кабът да се държи така, Ан избухна в сълзи, притиснала до себе си единствения си син. Дълго седяха в леглото и се държаха един за друг — Уилям не знаеше защо. Ан осъзна, че са загубили най-любимия си човек на този свят.
Сър Пиърс Камбъл, бащата на невръстния Стюарт, дойде почти веднага в апартамент сто и седем на хотел „Риц“. Изчака във фоайето, докато вдовицата си обличаше костюма — единствената тъмна дреха, която притежаваше. Уилям също се облече, макар че и досега не разбираше какво е това „корабокрушение“. Ан помоли сър Пиърс да обясни на момчето какво означава новината, а малчуганът отсече:
— Исках да замина с тате, но те не ми разрешиха и не ме пуснаха на лайнера.
Не се разплака, тъй като не вярваше, че нещо може да погуби баща му. Беше сигурен, че той е сред оцелелите.
През целия си житейски път като политик, дипломат и сега директор на лондонския клон на банка „Каин и Кабът“ сър Пиърс не бе виждал невръстно дете, което да се владее до такава степен. След няколко години бе чут да отбелязва, че присъствие на духа запазват малцина. Ричард Каин го бе притежавал и сега то бе наследено и от единствения му син.
Ан проверяваше по няколко пъти списъците с оцелелите, пристигащи от дъжд на вятър от Щатите. Всеки потвърждаваше, че Ричард Лоуел Каин е безследно изчезнал в открито море и вероятно се е удавил. След още една седмица дори Уилям почти изгуби надежда баща му да се е спасил.
Ан едвам намери сили да се качи на „Аквитания“, затова пък, колкото и да е странно, Уилям изгаряше от нетърпение да поеме в открито море. Часове наред се взираше от палубата в безликия океан.
— Утре ще открия тате — обещаваше той на майка си първо самоуверено, сетне с глас, в който започна да се долавя съмнение.
— Никой, Уилям, не може да оцелее цели три седмици в Атлантическия океан.
— Дори баща ми ли?
— Дори баща ти.
Когато Ан се завърна в Бостън, и двете баби я чакаха в Червената къща — знаеха, че върху плещите им отново е паднала тежка отговорност. Младата жена не възропта, че те отново ще свирят първа цигулка. Сега животът й се бе обезсмислил, добре че беше Уилям, чиято съдба двете старици очевидно бяха решени да направляват. Уилям се държеше любезно, но хладно. През деня седеше мълком на уроците с господин Мънроу, а вечер ридаеше в скута на майка си.
— Трябва да общува с други деца — отсъдиха бабите, след което уволниха господин Мънроу и бавачката и пратиха Уилям в частно училище „Сейър“ с надеждата, че щом опознае големия свят извън дома и се озове в компанията на други малчугани, той ще се пребори с тъгата.
Ричард бе завещал почти всичко на Уилям, който щеше да го получи, след като навърши двайсет и една години — дотогава имуществото щеше да се управлява от попечители. Към завещанието имаше добавка: Ричард очаквал синът му да стане по заслуги председател на управителния съвет на „Каин и Кабът“. Единствено това допълнение в завещанието на баща му вдъхновяваше Уилям, тъй като останалото му се полагаше по право. Ан получаваше еднократно половин милион долара, както и сто хиляди месечно след облагане с данъци, в случай че не се омъжи повторно. Наследяваше и къщата на Бийкън Хил, вилата на Северното крайбрежие, къщата в Мейн и малко островче край Кейп Код, които след смъртта й щяха да станат притежание на Уилям. Двете баби получиха по четвърт милион долара, както и писма, които разсейваха всякакви съмнения относно отговорностите им, в случай че Ричард умре преди тях. Попечителството върху наследството бе възложено на банката, а също на кръстниците на Уилям. Приходите от попечителския фонд трябваше ежегодно да се влагат в начинания, които не крият риск.