През 1951 година Ричард бе приет в Харвардския университет и макар да не спечели най-престижната стипендия по математика, Кейт побърза да напомни на Уилям, че момчето е играло в бейзболния отбор на училище „Сейнт Пол“ и е участвал с виолончелото в концерти, неща, които баща му дори не се е опитал да усвои. Уилям се гордееше с постиженията на сина си, но промърмори, че не познавал много банкери, които да играят бейзбол или да свирят на виолончело.
Американците бяха започнали да вярват, че този път мирът ще бъде траен, и банките разширяваха все повече дейността си. Не след дълго Уилям бе затрупан с работа и за кратко заплахата, идваща от Авел Розновски, и свързаните с него неприятности отстъпиха на заден план.
От поредните тримесечни доклади на Тадиъс Коен се виждаше, че Розновски е поел по път, от който няма намерение да се отказва — чрез трети лица бе дал да разберат на всички акционери в банка „Лестър“ без Уилям, че е готов да изкупи дела им. Уилям се питаше дали това ще доведе до пряк сблъсък между него и поляка. Вече усещаше, че наближава времето, когато ще се види принуден да запознае управителния съвет на „Лестър“ с домогванията на Розновски и дори може би да подаде оставка, ако банката се окаже в нещо като обсада — стъпка, която щеше да доведе до пълната победа на Авел Розновски. Това бе единствената причина Уилям да не желае да стига чак до такива крайности. Реши, че ако се наложи да се бори за живота си, ще го направи, без да жали сили, и че ако единият от двамата трябва да се разори, ще стори всичко това да не е той.
Накрая въпросът какво да прави с инвестиционната програма на Авел Розновски излезе от неговата власт.
В началото на 1951 година банката бе поканена да представлява една от новите американски въздухоплавателни компании — „Интерстейт Еъруейс“, на която Федералната авиационна служба бе предоставила разрешение да извършва полети между Източното и Западното крайбрежие. Компанията се обърна съм банка „Лестър“, когато трябваше да събере трийсетте милиона долара, изисквани като обезпечение след правителствените разпоредби.
Уилям бе на мнение, че си струва да подкрепят въздухоплавателната компания и начинанието, и посвети цялото си време на това да осигури чрез продажбата на ценни книжа трийсетте милиона. Като гарант банката впрегна всичките си сили, за да подкрепи фирмата. Това бе най-големият проект на Уилям, откакто се бе завърнал в „Лестър“, и когато се зае да осигури трийсетте милиона, той съзнаваше, че на карта е заложено доброто му име.
През юли бяха разгласени подробностите около пускането на акциите на фондовата борса и те бяха разграбени за броени дни. Уилям получаваше отвсякъде прещедри похвали колко добре се е справил. Самият той бе неописуемо щастлив, докато в следващия доклад на Тадиъс Коен не прочете, че десет на сто от акциите на въздухоплавателната компания са изкупени от една от фирмите на Авел Розновски.
Уилям разбра, че е крайно време да запознае Тед Лийч и Тони Симънс с най-големите си страхове. Помоли Тони да дойде в Ню Йорк, където покани двамата си заместници в своя кабинет и им разказа всичко за сагата с Авел Розновски и Хенри Осбърн.
— Защо ни казваш чак сега! — бе първата реакция на Тони Симънс.