— Ти ли си, Авел?
— Да, аз, Хенри, реших, че ще искаш да научиш пръв: Каин знае всичко, битката става открита.
— В какъв смисъл знае всичко? Смяташ ли, че знае и за мен? — попита притеснено Хенри.
— Знае, и още как, освен това знае за сметката, за дела, който съм купил от банка „Лестър“, и за „Интерстейт Еъруейс“.
— Откъде е научил? Само ние с теб знаем за сметката.
— И Къртис Фентън — прекъсна го Авел.
— А, да. Но той за нищо на света не би казал на Каин.
— Явно е пропял. Няма кой друг да му е казал. Не забравяй, че Каин работеше именно с Къртис Фентън, когато купих от банката хотелска верига „Ричмънд“. Както личи, през цялото време са поддържали връзка.
— Ама че работа!
— Ти май се притесни, Хенри.
— Ако Каин наистина знае всичко, играта загрубява. Предупреждавам те, Авел, той няма навика да губи.
— Аз също — отвърна другият мъж. — Уилям Каин не ме плаши, все пак държа всички козове. Като теглим чертата, колко от капитала на Каин притежавам?
— Доста голям пай. Шест на сто от акциите на банка „Лестър“ и десет на сто от „Интерстейт Еъруейс“, а също малки пакети от другите търговски дружества, които те представляват. Трябват ти още само два процента от „Лестър“, за да отговаряш на условията на точка седма от правилника, а Питър Парфит още си прави устата да ни продаде своя дял.
— Чудесно! — възкликна Авел. — За какво повече можем да мечтаем! Продължавай да обработваш Парфит, не забравяй, че не бързам, а Каин не може и да припари до него. Засега ще оставим Каин да умува какво още му кроим. Но докато не се върна от Европа, не предприемай нищо, чу ли! След телефонния разговор, който проведох днес сутринта с господин Каин, можеш да си сигурен, че това приятелче доста ще се попоти, а аз, Хенри, нямам от какво да се притеснявам. Ще го оставим да се мъчи като грешен дявол, нямам намерение да правя следващия ход, докато не съм напълно готов.
— Добре — рече Хенри. — Ще те държа в течение, в случай че възникне нещо обезпокоително.
— Проумей го най-после, Хенри, нямаме от какво да се притесняваме. Спипали сме натясно господин Каин, наистина ще му разкатаем фамилията.
— На драго сърце ще погледам — поободри се сенаторът.
— Понякога ми се струва, че мразиш Каин повече и от мен.
Хенри се засмя нервно.
— Приятно прекарване в Европа.
Авел затвори и загледан някъде в пространството пред себе си, се замисли за следващия си ход, като забарабани отново по писалището. Влезе секретарката.
— Свържете ме с господин Къртис Фентън от банка „Континентал Тръст“ — нареди й той, без да я поглежда.
Продължи да потропва с пръсти, все така вперил поглед пред себе си. След малко телефонът иззвъня.
— Фентън?
— Добро утро, господин Розновски, как сте?
— Закрийте всичките ми сметки във вашата банка.
Мъжът в другия край на линията не каза нищо.
— Чухте ли ме, Фентън?
— Да — отвърна смаяно банкерът. — Мога ли да попитам защо, господин Розновски?
— Защото, Фентън, Юда никога не ми е бил любимият апостол. От този миг нататък не сте член и на управителния съвет на хотелска верига „Барон“. В скоро време ще получите писмено потвърждение на разговора и указания в коя банка да прехвърлите сметките.
— Не разбирам защо, господин Розновски. Какво съм направил?…
Авел затвори точно когато в кабинета влезе дъщеря му.
— Доста грубичко, татко.
— Не беше предвидено като любезност, скъпа, но това не е твоя работа — отвърна с коренно променен тон Авел. — Купи ли всички тоалети, с които ще пътуваш за Европа?
— Да, благодаря ти, татко, но да ти призная, нямам си и понятие каква е модата в Лондон и Париж. Дано съм избрала каквото трябва, не искам да бия на очи.
— Искаш, не искаш, няма как да не биеш на очи, моето момиче, ще си най-голямата красавица, стъпвала от години във Великобритания. Имаш тънък вкус и усет към цветовете, не се безпокой за избора си. Младите европейци ще се надпреварват да привлекат вниманието ти, аз обаче няма да мърдам от теб и ще им дам отпор. Хайде да хапнем и да обсъдим какво ще правим в Лондон.
Десет дни по-късно, след като Флорентина прекара дълга събота и неделя с майка си — Авел никога не питаше за нея — двамата се качиха на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк на самолет боинг триста седемдесет и седем, поел към лондонското летище „Хийтроу“. Полетът продължи близо четиринайсет часа и макар двамата да имаха удобни кресла, първото, което направиха, след като отседнаха в „Кларидж“ на Брук стрийт, бе да си отспят.