— Татко, не помня някога да си се вълнувал толкова.
— Тук съм роден — обясни Авел. — От доста време съм в Щатите, където всичко се променя всекидневно, и имам чувството, че само ми се е присънило как съм се върнал по родните места. Откакто съм заминал, тук сякаш нищо не е помръднало.
Продължиха нататък към Слоним. Авел тръпнеше в очакване, но същевременно бе ужасен и вбесен, че някога подредената провинция със спретнати къщурки е направо опустошена. През пропастта от близо четирийсет години се чу как с детско гласче пита барона дали е дошъл часът и на поробените европейски народи и той ще успее да изиграе своята роля, после се просълзи при мисълта колко кратък е бил този час и каква незначителна роля е изиграл.
Завиха зад последния ъгъл, видяха голямата желязна порта на имението на барона и Авел се засмя развълнуван, после спря.
— Всичко си е същото, както го помня. Изобщо не се е променило. Хайде, ела, ще започнем от къщурката, където съм прекарал първите пет години от живота си — сега там едва ли живее някой — а после ще разгледаме моя замък.
Флорентина тръгна след баща си, поел уверено по лъкатушна горска пътечка сред обраслите с мъх брези и дъбове, които щяха да си бъдат същите и след сто години. Вървяха двайсетина минути и излязоха на поляната, където се намираше къщата на ловеца. Авел спря и я загледа. Беше забравил колко малък е първият му дом — направо не проумяваше как тук са живели деветима души. Сламеният покрив бе занемарен, изронените камъни и счупените прозорци създаваха впечатлението, че постройката е необитаема. Малката зеленчукова градина бе задушена от избуялите плевели.
Дали в къщата наистина не живееше никой? Флорентина хвана баща си за ръка и го поведе бавно към входната врата. Притаил дъх, Авел застана отпред, а момичето почука тихо. Зачакаха мълком. Флорентина почука, този път по-силно, и двамата чуха, че някой се движи вътре.
— Идвам, идвам — подвикна сприхаво на полски жена, която след малко пооткрехна леко вратата.
Пред тях застана старица, сгърбена и изпосталяла, облечена от глава до пети в черно, която се взря с празен поглед в неканените гости. Изпод забрадката се бяха отскубнали няколко кичура мръсна бяла коса.
— Не може да бъде — прошепна Авел на английски.
— Какво искате? — попита подозрително бабката.
Беше беззъба, устата й бе хлътнала навътре.
Авел отговори на полски:
— Може ли да влезем и да поговорим?
Жената премести очи от него към момичето.
— Старата Хелена не е сторила нищо — изписка тя.
— Знам, знам — увери я тихо Авел. — Нося ви добри новини.
Старицата ги пусна без особено желание в голата студена стая, но не ги покани да седнат. Помещението не се беше променило: два стола, маса и споменът, че преди да напусне къщурката, Авел не е знаел какво е килим.
Флорентина потрепери.
— Не мога да запаля огъня — завайка се бабката и сръчка решетката с бастуна си. Тлеещата цепеница отказваше да се разгори. Жената бръкна в джоба си, но не намери каквото търсеше. — Трябва ми хартия. — Погледна Авел, за пръв път в очите й проблесна любопитство. — Намира ли ви се хартия?
Авел се вторачи в нея.
— Помните ли ме? — попита я той.
— Не, не те познавам.
— Познавате ме, Хелена. Казвам се… Владек.
— Да не си познавал моя малък Владек?
— Аз съм Владек.
— На друг ги разправяй тия! — отсече някак тъжно старицата. — Не го заслужавах, беше белязан от Бога. Баронът го взе та той да стане ангел, взе най-малката ми рожбица…
Старческият глас пресипна и заглъхна. Жената седна, но сбръчканите й изморени ръце продължиха да мърдат върху скута.
— Върнах се — каза по-настойчиво Авел, старицата обаче не му обърна внимание и продължи да си мърмори, сякаш е сама в стаята.
— Убиха мъжа ми Яшо, откараха по лагери всичките ми дечица, освен Зофя. Скрих я и ония проклетници си заминаха — съобщи с безизразен примирен глас.
— А какво стана с малката Зофя? — поинтересува се Авел.
— Руснаците я отведоха през следващата война — отвърна глухо жената.
Той потрепери. От спомените старицата се поокопити.
— Какво искате де? Защо ме питате такива неща? — тросна се тя.