Бабите ходиха в траур цяла година, а колкото до Ан, макар и едва на двайсет и осем, тя за пръв прът в живота си изглеждаше точно на толкова години, на колкото бе.
За разлика от Ан бабите криеха мъката си, докато накрая Уилям не ги укори.
— Не ви ли е мъчно за баща ми? — попита той, вторачил в баба Каин сините си очи, които извикваха в съзнанието й яркия спомен за нейния син.
— Да, мъчно ми е, моето дете, но той не би желал да се самосъжаляваме.
— Аз обаче искам да го помним, докато сме живи, чухте ли! — простена през сълзи момчето.
— За пръв път, Уилям, ще разговарям с теб като с възрастен. Винаги ще пазим спомена за баща ти и ти ще спомогнеш за това, ако оправдаеш надеждите му. Сега си глава на семейството и наследник на огромно състояние. Ето защо чрез усърден труд трябва да се подготвиш за това наследство в същия дух, в който баща ти работеше, за да го увеличи.
Уилям не отвърна нищо. Така получи житейския стимул, който дотогава му беше липсвал, и се вслуша в съвета на баба си. Наложи си да живее с мъката, без да роптае, и от този миг нататък се зае да учи неуморно — беше доволен единствено ако получеше похвала от баба Каин. Беше отличник по всички предмети, а по смятане бе не само първенец в класа, но и можеше да мери сили с момчета, с няколко години по-големи от него. Беше решен да прави, да струва, но да надмине по всичко баща си. Сближи се още повече с майка си и се отнасяше подозрително към всеки, който не бе от семейството, затова често го мислеха за самотно дете, за вълк единак, дори — колкото и да бе несправедливо — за сноб.
Когато Уилям навърши седем години, бабите отсъдиха, че е крайно време момчето да разбере цената на парите. Решиха да му отпускат по един долар джобни пари седмично, при условие че се отчита за всеки похарчен цент. За тази цел му подариха зелена счетоводна книга с кожена подвързия, струваща деветдесет и пет цента — сума, която възрастните дами приспаднаха от джобните пари на момчето за първата седмица, възлизащи на един долар. От втората седмица нататък бабите отпускаха в събота сутрин по петдесет цента всяка. Уилям влагаше петдесет цента, харчеше двайсет, даряваше десет за някакво благотворително начинание, а двайсет заделяше настрани. Всяко тримесечие бабите възнамеряваха да преглеждат счетоводната книга и писмения отчет на момчето за приходите и разходите. След края на първите три месеца Уилям бе готов да се отчете. Беше дарил долар и двайсет цента на наскоро създадената организация на бойскаутите в Щатите и беше спестил четири долара, които помоли баба му Каин да внесе на книжка в банката на неговия кръстник Дж. П. Морган. Беше изхарчил три долара и осем цента, за които не трябваше да се отчита, и бе заделил един долар. Счетоводната книга се превърна за бабите в извор на огромно задоволство. Не можеше да има и съмнение, че Уилям е достоен син на Ричард Каин.
В училище Уилям почти нямаше приятели отчасти защото не искаше да си има вземане-даване с деца извън родовете Кабът и Лоуел, както и извън семейства, не така заможни като неговото. Това стесняваше неимоверно избора, ето защо той стана доста саможив и затворен, с което хвърляше в смут майка си. Ан си мечтаеше Уилям да е дете като всички останали и дълбоко в себе си не одобряваше счетоводните книги, отчетите и вложенията на сина си. Предпочиташе Уилям да има малки приятелчета, вместо стари съветници, да се цапа и да си жули коленцата, вместо да е безупречно чист и спретнат, да събира жаби и костенурки, вместо акции и счетоводни отчети — накратко, да бъде като всяко друго момче на неговата възраст. Ала така и не събра смелост да сподели с бабите опасенията си, пък и те не проявяваха интерес към никое друго момче.
На деветия си рожден ден Уилям поднесе на бабите счетоводната книга — за втората годишна проверка. От зелената тетрадка с кожената подвързия се виждаше, че за две години са спестени над петдесет долара. Момчето показа с особена гордост на бабите си бележката, която бе обозначена с „Б 6“ и от която се разбираше, че веднага щом е научило за кончината на Дж. П. Морган, детето е изтеглило парите си от банката на прочутия финансист, понеже бе забелязало, че след като са съобщили за смъртта на баща му, дяловете му в банката са се обезценили. Три месеца по-късно Уилям бе внесъл в банката на Морган същата сума, понеже хората бяха осъзнали, че тя е могъща и ще надживее всекиго.