— Е, оказа ли се на висотата на упованията ти? — подметна Флорентина, усетила, че изпитва известна ревност за поредното завоевание на Мейзи.
— Не — отвърна другото момиче. — Но съм сигурна, че ще цъфне пак — добави тя през кикот.
Оказа се права. Още на другия ден младежът отново се появи на щанда и започна да разглежда още по-притеснен ръкавиците.
— Иди да го обслужиш — подкани я Флорентина.
Мейзи забърза покорно. На Флорентина й идеше да прихне, когато след няколко минути момчето си тръгна с поредния чифт тъмносини ръкавици.
— Два чифта — оповести Флорентина. — От името на „Блумингдейл“ мога да заявя, че те заслужава.
— Но пак не ми определи среща — натърти Мейзи.
— Моля? — възкликна уж невярващо Флорентина. — Явно е някой фетишист, щом купува толкова много ръкавици.
— Ужасно разочарована съм — сподели Мейзи. — Бях му хвърлила око.
— Да, бива си го — съгласи се Флорентина.
На другия ден младежът отново дойде на щанда и Мейзи заряза насред изречението една старица, за да изприпка при него. Флорентина побърза да застане на мястото й и пак я проследи с крайчеца на окото си. Този път двамата с младежа подхванаха дълъг разговор и накрая той си тръгна с поредния чифт тъмносини кожени ръкавици.
— Работата май е дебела — подметна Флорентина.
— Да, този път наистина е сериозно — потвърди Мейзи, — но той пак не ми определи среща.
Флорентина бе изумена.
— Знаеш ли какво? — допълни отчаяна Мейзи. — Ако утре дойде отново, нали ще го обслужиш ти. Май го е страх да ме покани да излезем. Може би чрез теб по-лесно ще ми определи среща.
Флорентина се засмя.
— Една Виола при твоя Орсино.
— Моля? — не я разбра Мейзи.
— Нищо, не е важно — рече другото момиче. — Интересно дали ще успея да му продам чифт ръкавици.
Какъвто и да беше непознатият, едно не можеше да му се отрече — беше много упорит, поне така й се стори на Флорентина, когато на другия ден точно по същото време влезе в магазина и се насочи право към щанда за ръкавици. Мейзи побутна Флорентина и тя реши, че е време да се позабавлява.
— Добър ден, господине.
— А, добър ден! — изненада се младежът. Или може би бе разочарован?
— Какво обичате? — подхвана Флорентина.
— Нищо, всъщност чифт ръкавици — добави той не особено убедително.
— Разбира се, господине. Може би тъмносини? Кожени? Сигурна съм, че имаме вашия размер — освен ако не сме го продали.
Младежът я погледна подозрително, когато тя му подаде ръкавиците. Пробва ги. Бяха му големи. Флорентина му предложи други, те пък му бяха малки. Той погледна за вдъхновение Мейзи, която бе наобиколена от цяло море мъже, без обаче да се дави в него, тъй като току се извръщаше към младежа и му се усмихваше. Той също й се усмихна притеснено. Флорентина му даде поредния чифт ръкавици. Ставаха му.
— Намерихме каквото търсехме — рече тя.
— Всъщност търсех друго — възрази смутено купувачът.
Флорентина реши, че е крайно време да помогне на клетото момче и му прошепна:
— Ще отида и ще спася Мейзи. Защо не й определяте среща? Сигурна съм, че ще се съгласи.
— А, не — каза младежът. — Не разбирате. Искам да поканя на среща не нея, а вас.
Флорентина направо онемя. Най-после момчето набра смелост.
— Ще вечеряте ли днес с мен?
Тя се чу да казва:
— Да.
— От вас ли да дойда да ви взема?
— Не — изрече прекалено категорично Флорентина. Само това оставаше да дойде в жилището й. Там всеки щеше да разбере, че не е никаква продавачка. — Да се срещнем направо в ресторанта — побърза да добави тя.
— Къде бихте искали да…
Тя се опита да се сети за място, където няма да бие на очи.
— „Алан“ на кръстовището на Седемдесет и трета улица и Трето авеню става ли? — набра смелост да попита младежът.
— Да — потвърди Флорентина и си помисли, че Мейзи щеше да се справи далеч по-добре в подобна ситуация.
— Около осем удобно ли ви е?