— Не се притеснявай, момчето ми, можеш да вземеш от ножчетата на баща си — каза му тя.
— Не, не, предпочитам да си купя сам. И бездруго ползваме различни марки — добави той не особено убедено. — Връщам се до няколко минути.
Отиде почти на бегом в „Блумингдейл“, който отстоеше на осем пресечки, и нахълта вътре тъкмо преди да затворят. В седем и половина имаше среща с Джеси, но така и не можеше да устои на изкушението да си побъбри с нея. Веднъж Стив му беше казал, че се влюбват само слабаците. Сутринта Ричард го беше написал върху покритото с пара огледало: „Влюбват се само слабаците“. Но когато отиде на щанда на Джеси, нея я нямаше. Мейзи стоеше в края и си пилеше ноктите. Ричард я попита дали Джеси е някъде тук. Момичето го погледна така, сякаш той е прекъснал единственото важно нещо, което има да върши през деня.
— Не, Ричард, тръгна си. Преди няколко секунди. Едва ли е стигнала далеч. Нямахте ли по-късно среща?
Без да отговори, Ричард изхвърча на авеню „Лексингтън“. Затърси сред хората, бързащи към къщи, Джеси, и я мерна на другия тротоар — вървеше към Пето авеню. Тъй като очевидно не се прибираше, Ричард реши, макар и гузно, да я проследи. Момичето стигна до книжарница „Скрибнър“ на Четирийсет и осма улица и влезе вътре. Ричард бе озадачен. Ако на Джеси й се четеше, тя можеше да намери книгата и в „Блумингдейл“. Погледна през витрината и видя, че Джеси разговаря с продавачката, която после я остави за малко и се върна с две книги. Ричард прочете през стъклото заглавията: „Общество на благоденствието“ на Джон Кенет Галбрейт и „Днешна Русия отблизо“ на Джон Хънтър. Джеси остави чек, което съвсем изненада Ричард, и излезе от книжарницата тъкмо когато той се скри зад ъгъла.
— Коя ли е тя? — попита той на глас, когато Флорентина влезе в магазина за луксозно дамско облекло „Бендъл“.
Портиерът изтича да я посрещне, очевидно я познаваше. Ричард отново надзърна през витрината. Продавачката взе да пърха около Флорентина. Личеше си, че не от едната любезност. Появи се по-възрастна жена. Носеше пакет, който Флорентина очевидно очакваше. Отвори го и извади изумително красива официална рокля със семпла кройка. Усмихна се и кимна, а продавачката прибра роклята в бяло-кафява кутия. Флорентина благодари и се запъти към изхода — този път без дори да подписва чек. Ричард гледаше като омагьосан и насмалко да се блъсне в младата жена, когато тя изтича от магазина и се качи на едно такси. Той също спря такси и нареди на шофьора да кара след младата жена. Таксито подмина малкия жилищен блок, пред който обикновено се разделяха, и на Ричард съвсем му причерня. Нищо чудно, че Джеси така и не го бе поканила у тях. След стотина метра първото такси спря пред красива нова жилищна сграда с униформен портиер отпред, който отвори вратата на Флорентина. Разгневен и изумен, Ричард също слезе от таксито и се втурна към входа, където бе хлътнала младата жена.
— Дължиш ми деветдесет и пет цента, мой човек! — провикна се някой зад него.
— Извинявайте — отвърна Ричард и му хвърли пет долара, без изобщо да се вълнува за рестото.
— Благодаря — рече шофьорът. — Някои хора определено са много щастливи днес.
Ричард се завтече към входа и успя да хване Флорентина вече в асансьора. Вратата тъкмо се затваряше, когато младата жена забеляза Ричард и го погледна онемяла.
— Коя си ти? — подвикна младежът.
— Ричард — заекна тя. — Смятах тази вечер да ти кажа всичко. Все не се отваряше удобен случай.
— Щяла да ми каже! — тросна се той и влезе след нея в антрето. — Близо три месеца да ме разиграваш с нескопосаните си лъжи. Крайно време е да ми кажеш истината.
Флорентина виждаше за пръв път Ричард ядосан и предположи, че това му се случва много рядко. Той нахълта вътре и огледа жилището. От антрето се влизаше във всекидневна с красив персийски килим. До масичката, на която имаше ваза с току-що откъснати цветя, бе сложен великолепен старинен часовник. Дори в сравнение с дома на Ричард помещението бе обзаведено много изискано.
— Хубаво жилище за продавачка — подметна той. — Кой плаща за всичко това, любовниците ти ли?
Флорентина му зашлеви такъв шамар, че я заболя ръката.
— Как смееш? — извика тя. — Махай се!
Още не изрекла думите, и се разплака. Не искаше той да си тръгва никога. Ричард я притисна към себе си.