Бабите изпаднаха във възторг и разрешиха на внук си да продаде стария си велосипед и да си купи нов, след което пак му останаха над сто долара. Тях баба Каин вложи от негово име в „Стандард Ойл“ в Ню Джърси, тъй като, както отбеляза вещо самият Уилям, нефтът може само да поскъпва. Водеше надлежно сметка в счетоводната книга за приходите и разходите си чак докато навърши двайсет и една години. Стига да бяха още живи, бабите щяха да се гордеят много с цифрата, вписана отдясно в графата „Активи“.
7.
От оцелелите единствен Владек познаваше добре килиите в тъмницата. По времето, когато беше играл с Лев на криеница, бе прекарал на воля много щастливи часове в тесните каменни помещения — все пак знаеше, че стига да поиска, може веднага да се върне в замъка.
Имаше общо четири килии, разположени на две равнища. Две — едната голяма, другата по-малка, се намираха на равнището на земята. По-малката се падаше до стената на замъка, така че през решетката високо върху зида се процеждаше светлинка. Пет стъпала по-надолу имаше още две каменни килии, които постоянно тънеха в мрак и където почти не влизаше въздух. Владек отведе барона в горната малка килия, където той седеше в ъгъла, без да се помръдва, вперил невиждащи очи някъде пред себе си. Момчето прати Флорентина да му прислужва.
Тъй като единствен Владек се престрашаваше да стои в едно и също помещение с барона, слугите не оспориха водачеството му. Така едва деветгодишен той се нагърби с всекидневните отговорности за своите събратя по участ — другите пленници. В тъмницата се наложи като техен господар. Раздели оцелелите двайсет и четирима слуги на три групи от по осем души, като се опита, ако е възможно, семействата да са в една и съща група. Те се редуваха на смени от по осем час — първите осем часа се качваха в горните килии, за да имат светлинка и въздух и да могат да се движат, втората смяна от осем часа отиваха да работят в замъка на онези, които ги бяха взели в плен, а последните осем часа спяха в долните килии. Никой, освен барона и Флорентина не знаеше кога Владек спи, защото в края на всяка смяна той проверяваше дали всички слуги са налице и дали правят каквото им е възложено. Хранеха се на дванайсет часа. Надзирателите донасяха гюмче козе мляко, черен хляб, просо и от време на време ядки, които Владек разпределяше на двайсет и осем части, като даваше на барона по две дажби, без обаче да му казва. Новите обитатели на тъмницата, сякаш вцепенени от своето затворничество и несрета, не виждаха нищо необичайно в това, че животът им е в ръцете на едно деветгодишно хлапе.
След като отпратеше поредната смяна, Владек се връщаше в по-тясната килия, при барона. В началото очакваше той да го напътства, ала втораченият поглед на неговия господар бе също тъй безутешен и неумолим, както очите на безкрайната върволица надзиратели германци. От мига, когато бе взет в плен в собствения си замък, баронът не бе проронил и дума. Брадата му беше порасла и се гънеше на дълго сплъстено валмо отпред върху гърдите, а някога едрото му тяло сякаш се топеше и смаляваше. Гордият поглед бе отстъпил място на примирението. Владек почти не помнеше гласа на своя покровител, който толкова обичаше, и вече бе свикнал с мисълта, че надали ще го чуе отново. Не след дълго започна да се подчинява на неизречената молба на барона и в негово присъствие да не говори.
Навремето, докато се радваше на сигурността в замъка, малчуганът почти не се бе замислял за предния ден и бе живял час за час. Сега не бе в състояние да си спомни какво се е случило дори преди час, защото сякаш нищо не се променяше. Безнадеждните минути се превръщаха в часове, часовете — в дни, сетне в месеци и Владек съвсем им бе изгубил края. Само когато им донесяха храната, когато се мръкнеше или станеше по-светло, хлапето разбираше, че са минали още дванайсет часа, а смяната на годишните времена бе възвестявана единствено от яркостта на светлината, от бурите, които я изместваха, от леда, образувал се по стените на тъмницата и топящ се с появата на пролетното слънце — все неща, които ги нямаше в учебника по естествознание. През дългите нощни часове Владек усещаше още по-силно миризмата на смърт, сякаш просмукала се и в най-потайните кътчета на четирите килии и разсейвана сегиз-тогиз от утринното слънце, от повея на вятъра и от най-голямата благословия — дъжда.