— Никога не съм го виждал толкова разярен — обясни Ричард. — Нарече баща ти долен лъжец и мръсник, имигрантче, което не подбира средствата, за да се издигне. Попита защо не съм се оженел за някое момиче от сой.
— И ти какво му отговори?
— Казах му, че никое момиче от сой не може да се мери с теб и той съвсем си изпусна нервите.
Флорентина продължи да го прегръща.
— После ме заплаши, че ако се оженя за теб, ще ме лиши от наследство — продължи младежът. — Кога най-после ще проумеят, че парите им изобщо не ни вълнуват? Опитах се да намеря подкрепа у мама, но дори тя не успя да озапти баща ми. Той настоя да се махнела от стаята. Никога досега не съм го виждал да се държи така с нея. Тя се разплака, но от това баща ми се ядоса още повече. Оставих го да крещи. Дано не си го изкара на Вирджиния и Луси. А с теб какво стана?
— Баща ми ме удари — каза едва чуто Флорентина. — За пръв път в живота ми. Струва ми се, че ще те убие, ако ни завари заедно. Трябва да се махаме оттук, скъпи, докато не ни е намерил, а той ще дойде първо тук. Страх ме е.
— Няма страшно, Флорентина. Ще отидем накрай света, пък ония двамата да си трошат главите.
— За колко време ще си събереш багажа? — попита младата жена.
— Не мога да събирам нищо, изключено е да се прибера — отвърна Ричард. — Ти вземи каквото ти трябва и да тръгваме. Имам стотина долара. Какво ще кажеш да се омъжиш за човек, който разполага само със сто долара?
— На какво повече да се надява една продавачка! Цял живот съм си мечтала мъжът ми да ме издържа! Остава само да ми поискаш и чеиз — добави Флорентина, докато бъркаше в дамската си чанта. — И така, разполагам с двеста и дванайсет долара и с кредитна карта „Американ Експрес“. Дължиш ми, Ричард Каин, петдесет и шест долара, очаквам да ми връщаш по долар на година.
След половин час Флорентина бе готова с багажа. Седна на писалището, драсна набързо кратко писмо и остави плика върху нощното шкафче.
Ричард спря такси. Младата жена с радост видя колко добре се справя той в кризисни ситуации и от това й поолекна.
— Летище „Айдълуайлд“ — каза младежът, докато слагаше в багажника трите куфара на Флорентина.
На летището купи билети за Сан Франциско — избраха именно този град, тъй като той им се стори най-далеч върху картата на Щатите.
В седем и половина се качиха на самолета — предстоеше им седемчасов полет.
Ричард помогна на Флорентина да пристегне предпазния колан. Тя му се усмихна.
— Знаеш ли, господин Каин, колко те обичам?
— Да, струва ми се, че знам, госпожо Каин — отвърна той.
34.
Няколко минути след като Флорентина и Ричард тръгнаха за летището, в жилището й дойдоха Авел и Джордж. Авел вече се разкайваше и съжаляваше, че е ударил дъщеря си. Не смееше и да помисли какво ще представлява животът му без неговото единствено дете. Надяваше се да я намери, докато не е станало прекалено късно, и внимателно да я убеди да не се омъжва за младия Каин. Бе готов да й даде всичко, каквото поиска, само и само да осуети женитбата.
Двамата с Джордж застанаха пред входната врата, Джордж натисна звънеца. Не се показа никой. Джордж позвъни още веднъж, Авел поизчака, после отвори с ключа, който Флорентина му беше дала за всеки случай. Огледаха едно по едно помещенията, макар че всъщност не очакваха да намерят момичето.
— Вече е тръгнала — отбеляза Джордж, след като отиде при Авел в спалнята.
— Да, но за къде ли? — попита той и видя плика с неговото име върху нощното шкафче.
Сети се за последното писмо, оставено до легло, на което не бе спал никой. Разкъса припряно плика.
Скъпи татко,
Прости ми, че избягах, но наистина обичам Ричард и няма да се откажа никога от него само защото мразиш баща му. Ще се оженим възможно най-бързо. Не можеш да сториш нищо, за да ни попречиш. Ако някога се опиташ да му навредиш, знай, че вредиш на мен. И двамата не смятаме да се връщаме в Ню Йорк, докато не сложите край на безсмислената вражда между нашето семейство и семейство Каин. Обичам те повече, отколкото си представяш, и винаги ще ти бъда признателна за всичко, което си сторил за мен. Моля се това да не е краят на отношенията ни, но докато не промениш мнението си, „не търси вятъра в полето — безпредметно е да дириш онова, което си е отишло“.
С обич,