— Как мислиш, този път колко ще отсъстваш, Авел?
— Само три седмици. Искам да се уверя, че тия араби не ме грабят най-безогледно, после ще отскоча до Турция, за да открия хотела в Истанбул. Пътьом ще се отбия и в Лондон и Париж.
Джордж наля и на двамата още от шампанското.
Наложи се Авел да остане в Лондон три дни повече, отколкото бе предвиждал, за да се опита да реши проблемите в хотела, за които директорът винеше британските профсъюзи. Лондонският „Барон“ бе един от малкото провали на Авел, макар че той така и не проумяваше защо хотелът е вечно на загуба. На драго сърце би го затворил, но верига „Барон“ трябваше да присъства в английската столица, ето защо Авел уволни директора и назначи нов.
Затова пък в Париж положението бе коренно различно. Хотелът там беше сред най-печелившите от веригата в Европа и навремето Авел си беше признал пред Флорентина, че той му е любимият, макар и да го бе направил с половин уста, както родител признава, че има любимец сред децата си. И този път установи, че на булевард „Распай“ всичко е наред и остана във френската столица само два дни, после замина със самолет за Близкия изток.
Вече притежаваше парцели в пет от държавите в Персийския залив, но строителството беше започнало единствено в Риад. Ако беше по-млад, Авел сигурно щеше да остане година-две в Близкия изток, за да следи изкъсо арабите. Но сега не издържаше на пясъка, жегата и на това, че никога не знаеше кога може да си поръча уиски. Помисли си, че явно е остарял, щом не понася и местните хора. Натовари с тях да се занимава един от младите му заместници, след което му каза, че ще му разреши да се върне и да се разправя с неверниците в Щатите едва след като се увери, че е излязъл на глава с правоверните в Близкия изток.
Остави клетия си заместник в най-богатия частен ад на земята и замина за Турция.
Последните няколко години бе идвал често тук, за да наглежда строежа на „Барон“ в Истанбул. Градът винаги пробуждаше в душата му нежни чувства. Авел очакваше с нетърпение да открие свой хотел в страната, откъдето бе тръгнал, за да започне нов живот в Америка.
Докато разопаковаше багажа си в поредния президентски апартамент, намери петнайсет покани, очакващи отговора му. Както при откриването на всеки хотел, мнозина го канеха на вечери и приеми — все навлеци, които изникваха сякаш с вълшебна пръчица и окачваха той на свой ред да ги покани на празненството по случай откриването на „Барон“. Този път обаче две от поканите за вечеря изненадаха приятно Авел. Бяха от хора, които трудно се вместват в описанието „навлеци“ — посланиците на Щатите и на Великобритания. Беше му невъзможно да устои най-вече на поканата от британското посолство, където бе влизал преди близо четирийсет години.
Същата вечер Авел бе гост на сър Бърнард Бъроус, посланик на Нейно Величество кралицата на Великобритания в Турция. За свое учудване видя, че го слагат отдясно на жената на посланика, почест, на каквато не се беше радвал в никое посолство досега. След вечерята стана свидетел на чудноватия английски обичай жените да се оттеглят и да оставят мъжете да си пият сами портвайна или брендито и да пушат пури. Сър Бърнард покани Авел в кабинета си, където ги чакаше американският посланик Флечър Уорън. Домакинът взе на подбив Уорън, задето е допуснал той да покани пръв на вечеря Чикагския барон.
— Вие, британците, открай време сте си самонадеяно племе — рече Флечър, докато палеше дебелата кубинска пура.
— Едно знам за американците — вметна сър Бърнард. — Така и не разбират кога са победени.
Авел заслуша добродушните им шеги — не проумяваше защо са го включили в този тесен кръг. Сър Бърнард му предложи отлежал портвайн и американският посланик вдигна чаша.
— За Авел Розновски — каза той.
Британският посланик също вдигна чаша.
— Доколкото разбирам, време е за поздравления — рече той.
Авел се изчерви и стрелна с поглед Флечър Уорън с надеждата той да му помогне и да го насочи.
— Май оплесках всичко, Флечър, и пуснах котката от торбата — възкликна сър Бърнард и също се извърна към американския посланик. — Каза, стари ми приятелю, че знаели всички.
— Е, почти всички — поправи го Флечър Уорън. — Не че британците са в състояние да пазят дълго тайна.
— Затова ли ви трябваше толкова време, за да разберете, че сме във война с Германия? — заяде се Бърнард.
— А после дойдохме, за да подсигурим победата ли?