На другия ден Авел стана рано за полета до Щатите. Самолетът кацна в Белград и докато зареди гориво, чакаха цели шестнайсет часа. Обясниха на Авел, че трябвало да отстранят някаква повреда в колесника. Той седеше в чакалнята на летището и отпиваше от югославското кафе, което, общо взето, не ставаше за пиене. Забеляза, че разликата между британското посолство и барчето на летището в една завладяна от комунистите страна е както между небето и земята. Накрая самолетът излетя и ги откара в Амстердам, където отново чакаха сякаш цяла вечност. Този път прехвърлиха Авел на друг самолет.
Най-сетне подир близо трийсет и шест часово пътуване той пристигна на летище „Айдълуайлд“ в Ню Йорк. Едвам се държеше на крака. След митническата проверка най-неочаквано бе обкръжен от журналисти, камери и фотоапарати, които защракаха срещу него. Той веднага грейна в усмивка. Реши, че вече са обявили официално назначението му. Изпъчи се и закрачи гордо и бавно, за да не му личи толкова много, че куца. Фоторепортерите и операторите се заблъскаха най-безогледно, за да са сигурни, че ще го снимат. От Джордж нямаше и следа.
Накрая Авел го зърна точно зад тълпата, беше пребледнял като мъртвец. На Авел му призля, когато веднага след бариерата един от журналистите, вместо да го попита как се чувства като първия американски посланик от полски произход в Полша, изкрещя:
— Как ще отговорите на нападките?
Фотоапаратите продължиха да щракат, въпросите долитаха от всички страни.
— Има ли нещо вярно в обвиненията, господин Розновски?
— Колко всъщност сте платили на конгресмена Осбърн?
— Отхвърляте ли обвиненията?
— Защо се завърнахте в Щатите, за да застанете пред съда ли?
Записваха си отговорите на Авел, макар че той не бе отворил уста.
— Измъкни ме оттук! — провикна се той над навалицата.
Джордж успя да се промуши през блъсканицата и да го заведе при чакащия кадилак. Авел се наведе и затули с длани лицето си, за да се скрие от светкавиците на фотоапаратите, а Джордж изкрещя на шофьора да кара.
— В „Барон“ ли, господине?
— Не, в жилището на госпожица Розновски на Петдесет и седма улица.
— Защо? — учуди се Авел.
— Защото тия проклетници, журналистите, са плъзнали из целия хотел.
— Нищо не разбирам — сопна се Авел. — В Истанбул се държаха с мен така, сякаш вече съм утвърден за посланик, а когато се прибирам в Щатите, какво заварвам — изкарват ме престъпник. Какво, да го вземат мътните, става тук, Джордж?
— От мен ли искаш да го научиш, или ще изчакаш да се видиш с адвоката си? — попита неговият заместник.
— Кого си наел? — подвикна Авел.
— Х. Трафорд Джилкс, най-добрия адвокат по наказателни дела в Щатите.
— И най-скъпия.
— Не очаквах, че в такъв момент ще мислиш за пари, Авел.
— Прав си, Джордж. Извинявай. Къде е той сега?
— Оставих го в съда, но обеща, веднага щом приключи, да дойде в жилището на Флорентина.
— Вече не издържам, Джордж. Кажи, за Бога, каква е тая дандания? Започни от най-лошото.
Джордж въздъхна тежко.
— Издадена е заповед за задържането ти — рече той.
— В какво ме обвиняват?
— В подкупване на държавни служители.
— Никога през живота си не съм си имал вземане-даване с държавни служители — възропта Авел.
— Знам, знам, затова пък Хенри Осбърн си е имал и както личи, разполага с документи все с твоето име.
— Божичко! — завайка се Авел. — За какво ми трябваше да се хващам с тоя непрокопсаник! Позволих общата омраза към Каин да ми замъгли разсъдъка. Още не мога да повярвам, че Хенри ме е натопил, защото в крайна сметка най-много ще загази той.
— Да де, но е изчезнал сякаш вдън земя — уточни Джордж, — освен това най-неочаквано дълговете му са изплатени по доста загадъчен начин до последния цент.
— Уилям Каин — изсъска Авел.
— Не открихме нищо, което да води към него — възрази Джордж. — Няма доказателства, че Каин има пръст във всичко това.