В осем и половина на другата заран Авел бе задържан без много шум в жилището на дъщеря си от съдебния изпълнител към Южния съдебен окръг в Ню Йорк. По случай Деня на свети Валентин витрините на магазините бяха пъстро украсени и от това Авел се почувства още по-самотен. Джилкс се надяваше да е уредил всичко така, че да не се разчува за задържането, пресата обаче беше надушила отнякъде и когато пристигна в съда, Авел отново бе обкръжен от фотографи и репортери. Запроправя си път през навалицата — Джордж вървеше пред него, Джилкс — след тях. Седнаха в преддверието и зачакаха да ги повикат в съдебната зала.
Съдебното заседание трая само няколко минути и мина учудващо спокойно. Приставът прочете обвиненията, Х. Трафорд Джилкс ги отхвърли и настоя клиентът му да бъде пуснат под парична гаранция. Както се бяха споразумели, обвинението не възрази. Джилкс поиска от съдията Прескот най-малко три месеца, през които да подготви защитата. Съдията насрочи делото за седемнайсети май — поне привидно не прояви никакъв интерес, и премина към следващия случай.
Авел отново беше на свобода — свободата да застане пред журналистите и фотографските светкавици. Джордж бе наредил на шофьора да спре със запален двигател в долния край на стълбището и да остави вратата отворена. Той трябваше да прояви доста голямо умение, за да се отскубне от вироглавите репортери, решили да правят, да струват, но да се доберат до сензация. Свърна към Петдесет и седма улица в Ийст Сайд чак когато се увери, че те не са по петите им. По време на гонитбата Авел не пророни и дума. Щом пристигнаха, се обърна към Джордж и отпусна длан върху рамото му.
— Виж какво, Джордж, поемаш хотелската верига най-малко за три месеца, докато ние с господин Джилкс подготвим защитата. Дано не се налага да я управляваш сам и след това — рече той и се опита да се засмее.
— Няма да се наложи, Авел, сигурен съм. Господин Джилкс ще те измъкне, ще видиш. — Джордж взе дипломатическото куфарче и докосна своя приятел по ръката. — Усмихни се — заръча му той и си тръгна.
— Направо не знам какво щях да правя без Джордж — сподели Авел с адвоката, след като двамата седнаха в хола. — Преди близо четирийсет години пристигнахме с един кораб в Щатите и оттогава сме преживели заедно какво ли не. Сега над главите ни са надвиснали още по-черни облаци. Да се захващаме за работа, господин Джилкс. Има ли някакви вести за Хенри Осбърн?
— Не, но съм пуснал по дирите му шестима души. Доколкото разбрах, и от Министерството на правосъдието го търсят още толкова, така че рано или късно ще го намерим, дано обаче онези от министерството не ни изпреварят.
— А на кого е продал папката? — поинтересува се Авел.
— Натоварил съм свои хора в Чикаго да проучат.
— Добре — рече Авел. — Сега да видим имената в папката, която ми оставихте снощи.
Джилкс започна с това, че изчете точка по точка обвинителния акт.
След близо три седмици, през които двамата се срещаха едва ли не всеки ден и Джилкс се увери, че Авел няма какво повече да му каже, той остави клиента да си почине. През тези три седмици и хората на Джилкс, и Министерството на правосъдието така и не се натъкнаха на нищо, което да им подскаже къде е Хенри Осбърн. Адвокатът не се добра и до човека, на когото Хенри бе продал информацията, и се питаше дали Авел не греши в догадките си.
С наближаването на делото Авел вече си мислеше, че не е изключено наистина да се озове зад решетките. Беше на петдесет и пет години и се плашеше и срамуваше, че може би ще прекара последните няколко години от живота си по същия начин, както и първите. Както бе изтъкнал Х. Трафорд Джилкс, ако от прокуратурата се доберяха до доказателства, в папката на Осбърн имаше достатъчно данни, за да лепнат на Авел доста тежка присъда. Той го смяташе за несправедливо и беше много ядосан. Злоупотребите, които Хенри Осбърн бе извършил заради него, наистина бяха тежки, затова пък си бяха и твърде разпространени. Авел се съмняваше, че е възможно фирмата ти да се развива или да тръгнеш от нулата и да спечелиш, ако не даваш подкупи, описани влудяващо точно и подробно в папката на Трафорд Джилкс. Той си спомни с горчивина гладкото, безизразно лице на младия Уилям Каин, всичките тия години седял в кабинета си в Бостън върху камарата наследени пари, чийто позорен произход беше погребан под няколко поколения почтеност. После Флорентина му прати трогателно писмо, в което беше пъхнала и няколко снимки на сина си и в което казваше, че още обича и уважава баща си и е убедена в невинността му.