Въпреки че чуваше и виждаше все по-зле, баронът продължи да го обучава. Налагаше се малчуганът да сяда все по-близо до него.
Флорентина — негова сестра, майка и най-добра приятелка, се впусна в друга, физическа битка срещу смрадта в техния зандан. От време на време надзирателите й носеха кофа чист пясък и слама, с които да покрие мръсния под, и през следващите няколко дни вонята не бе тъй потискаща. Накъдето и да се обърнеха, виждаха пъплещи гадини, които търсеха в тъмното трохи хляб или парченце домат и носеха със себе си болести и още мръсотия. Стелеше се възкиселата смрад на разложена човешка и животинска пикоч и изпражнения, от която на Владек му се гадеше. Най-силно му се искаше отново да е чист. Часове наред гледаше вторачено тавана на тъмницата и си мислеше за бъчвите с гореща вода, над които се виеше пара, за селския сапун, с който бавачката измиваше мръсотията, натрупала се за някакъв си един ден игри и лудории, като гълчеше и него, и Лев за калните колене и черните нокти.
През пролетта на 1918 година от двайсет и шестимата пленници, затворени заедно с Владек в подземието, живи бяха останали едва петнайсет. Всички продължаваха да се отнасят към барона като към свой господар, а Владек се бе наложил като всепризнат водач. Най-тъжно му беше за Флорентина, която вече бе на двайсет години. Тя отдавна се беше отчаяла от живота и бе убедена, че до сетния си дъх ще гние в зандана. Пред нея Владек така и не призна, че също се е отчаял, но макар и дванайсетгодишен, и той вече се питаше дали има смелостта да се уповава на бъдещето.
Една вечер в началото на есента Флорентина дойде при Владек в по-голямата килия.
— Баронът те вика.
Момчето веднага скочи на крака, повери разпределението на храната на един от по-възрастните слуги и отиде при стареца. Баронът се гърчеше в неописуеми мъки и Владек видя с ужасяваща яснота — сякаш за пръв път — как болестта е разяла цели участъци от плътта на неговия господар и е оставила върху вече приличното на скелет лице единствено синкава кожа.
Баронът помоли за вода и Флорентина му донесе от наполовина пълното канче, окачено на пръчка, забита в каменната решетка. Благородникът отпи и заговори бавно — явно му беше много трудно.
— Нагледа се на мъртъвци, Владек, още един едва ли ще ти направи особено впечатление. Признавам, вече не ме е страх да напусна този свят.
— Не говорете така — проплака Владек. — На крачка сме от победата. Не се предавайте, бароне! Надзирателите се кълнат, че войната е към края си и много скоро ще бъдем на свобода.
— Обещават ни го от месеци, Владек. Не бива да им вярваме повече, пък и, да ти призная, нямам желание да живея в новия свят, който са създали.
Благородникът млъкна и се заслуша в плача на Владек. Единствената му мисъл бе как да събере сълзите, та да има какво да пият, после обаче се сети, че са солени, и се засмя.
— Повикай, Владек, иконома и лакея.
Момчето се подчини незабавно, макар да недоумяваше защо ли са притрябвали те на барона.
Двамата слуги бяха изтръгнати от непробудния сън и се явиха при своя господар. След трите години пленничество сънят бе най-достъпната утеха. Двамата още бяха във везаните ливреи, макар и вече да не личеше, че някога са били в гордите цветове на рода Розновски: червеното и сърменото. Икономът и лакеят зачакаха какво ще им каже благородникът.
— Тук ли са, Владек? — попита той.
— Да, господарю. Не ги ли виждате?
Момчето за пръв път осъзна, че благородникът вече е напълно сляп.
— Доведи ги още по-близо, да ги пипна.
Владек ги заведе при стареца и той ги докосна по лицата.
— Седнете! — разпореди се. — Лудвиг, Алфонс, чувате ли ме?
— Да, господарю.
— Казвам се барон Розновски.
— Знаем, господарю — отвърна невинно икономът.
— Не ме прекъсвай — сопна се баронът. — Всеки момент ще умра.
Хората в подземието мряха като мухи, затова двамата не възразиха.
— Не мога да съставя ново завещание, не разполагам нито с хартия, нито с перо и мастило. Затова правя завещанието си във ваше присъствие и вие ще ми бъдете двамата свидетели, изисквани според древните закони на Полша. Разбирате ли какво ви казвам?