Виж, Уилям бе изненадан, че се чувства донякъде гузен и е изпитал облекчение, задето Авел Розновски не се е озовал в затвора.
След процеса вече не се притесняваше, че Розновски може да пусне за продажба всичките си акции от „Интерстейт Еъруейс“. И този път беше подготвен. Ала отново не се случи нищо. Седмиците минаваха и Уилям започна да губи интерес към Чикагския барон — сега го вълнуваше единствено Ричард, когото му се искаше все по-неудържимо да види. „Старостта и страхът от смъртта ни променят“, беше чел навремето някъде.
Една септемврийска сутрин сподели с Кейт своето желание. Тя не го попита защо е променил мнението си, стигаше й, че мъжът й най-сетне иска да види единствения си син.
— Веднага ще се свържа със Сан Франциско и ще ги поканя и двамата — отвърна Кейт и бе приятно изненадана, че при думите „и двамата“ мъжът й не е подскочил като ужилен.
— Добре ще направиш — отвърна тихо Уилям. — Много те моля, предай на Ричард, че искам да го видя още веднъж, преди да умра.
— Я не ставай за смях, скъпи. Лекарят каза, че ако не се преуморяваш, ще живееш още двайсет години.
— Искам само да довърша мандата си като председател на управителния съвет и да видя как Ричард заема мястото ми в банката. Друго не ми трябва. Защо, Кейт, не отидеш пак в Сан Франциско и не предадеш на Ричард какво съм казал?
— В какъв смисъл да отида пак? — попита притеснена тя.
Уилям се усмихна.
— Знам, скъпа, че доста честичко отскачаш до там. През последните две години, замина ли в командировка, все се оправдаваш, че ще идеш да се видиш с майка си, но след смъртта й миналата година ставаш все по-неубедителна. Женени сме от двайсет и осем години и мисля, че вече познавам всичките ти навици. Хубава си, както в деня, когато те видях за пръв път, но не ми се вярва, скъпа, на петдесет и четири години да си хванала любовник. Не беше кой знае каква философия да се досетя, че ходиш при Ричард.
— Да, виждам се с него — потвърди Кейт. — Защо досега не си споменавал, че знаеш?
— Дълбоко в себе си се радвах — отвърна мъжът й. — Нямаше да го понеса, ако синът ни бе загубил всякаква връзка с нас. Той как е?
— И двамата са добре, освен внук, вече имаш и внучка.
— Освен внук, и внучка — повтори Уилям.
— Да, казва се Анабел — съобщи му Кейт.
— А внукът ми? — поинтересува се за пръв път Уилям.
Кейт му каза името и той се усмихна. Излъга го, но само наполовина.
— Много се радвам! — възкликна мъжът й. — Е, върви в Сан Франциско и виж какво може да се направи. Предай му, че го обичам.
Вече беше чувал тези думи от устата на друг старец, който бе на път да изгуби сина си.
Кейт не помнеше откога не се е чувствала така щастлива, както тази вечер. Обади се на Ричард, за да съобщи, че следващата седмица ще му погостува и ще му занесе добри новини.
Когато след три седмици тя се върна в Ню Йорк, Уилям с радост узна, че Ричард и Флорентина ще дойдат в края на ноември — по-рано не можели да напуснат Сан Франциско. Кейт взе да му разказва какви успехи жънели, как малкият Уилям Каин направо бил одрал кожата на дядо си и всички очаквали с нетърпение да им погостуват в Ню Йорк.
Уилям я изслуша внимателно — и той се чувстваше щастлив, в мир със себе си. Вече бе започнал да се притеснява, че ако не си дойде скоро, Ричард никога няма да се върне в Ню Йорк и тогава председателското място в банката ще падне в ръчичките на Джейк Томас, последното нещо, което Уилям искаше.
Следващия понеделник се върна след дълго отсъствие на работа в бодър дух — беше се възстановил напълно след втория инфаркт и сега чувстваше, че има за какво да живее.
— Не прекалявайте — беше го предупредил умният млад лекар, но Уилям бе решен да се утвърди наново като председател на управителния съвет и директор на банката, за да разчисти пътя за единствения си син.
На влизане в „Лестър“ го посрещна портиерът, който му съобщи, че Джейк Томас го издирвал и вече го бил търсил и у тях. Уилям благодари на стареца, единствения човек в банката, работил тук по-дълго от него.
— Нищо не е чак толкова важно, че да не може да почака — рече банкерът.