По Пето авеню излезе вятър. Уилям беше забравил колко студено понякога е през март. Вдигна яката. Трябваше да се прибира, защото всички щяха да дойдат на вечеря и той за пръв път щеше да види Флорентина и внуците. Внука си, малката Анабел и баща им, своя любим син. Беше казал на Кейт, че се е държал като последния глупак, и й бе поискал прошка. Тя му бе отвърнала само: „Винаги ще те обичам“. Флорентина му беше пратила писмо. Много великодушно. Беше проявила разбиране. Накрая бе добавила: „Изгарям от нетърпение да се запозная с вас“.
Уилям наистина трябваше да се прибира. Кейт щеше да му се сърди, ако разбереше, че е излизал в това студено време. Но му се искаше да види откриването на магазина, и бездруго довечера щеше да бъде с всички тях. Реши все пак да си тръгва и да ги остави да се порадват на събитието. После, по време на вечерята, щяха да му разкажат всичко. Той не смяташе да им споменава, че също е идвал, искаше това да си остане негова тайна.
Обърна се, отправи се към къщи и видя на няколко метра от себе си старец с черен балтон, нахлупена шапка и шал около врата. И на него му беше студено. Уилям си помисли, че е твърде студено за старци, после се запъти към човека. Точно тогава зърна на китката му, малко под ръкава сребърна гривна. Изневиделица в съзнанието му като светкавица изникна всичко и той за пръв път си даде сметка кой всъщност е този мъж. Първо в хотел „Плаза“, сетне в Бостън, след това в Германия и сега на Пето авеню. Човекът се обърна и тръгна към него. Явно беше стоял дълго на тротоара, лицето му беше почервеняло от вятъра. Впери в Уилям сини очи, които не можеха да бъдат сбъркани с ничии други. Двамата вече бяха само на няколко крачки един от друг. Докато се разминаваха, Уилям вдигна шапка да поздрави стареца, който му отвърна със същото. После, без да казва и дума, всеки си продължи по пътя.
„Трябва да се прибирам, докато не са ме изпреварили“, рече си Уилям. Радостта от срещата с Ричард и с двамата му внуци щеше да осмисли отново живота му. Искаше му се да опознае Флорентина и да й поиска прошка — надяваше се снаха му да проумее онова, което самият той почти не разбираше. Всички разправяха, че била чудесно момиче.
Стигна на Шейсет и осма улица в Ийст Сайд, извади ключа и отвори входната врата. Заръча на прислужницата да включи осветлението в цялата къща и да запали камината, та гостите да се чувстват добре дошли. Беше доволен и много, много уморен.
— Дръпни завесите и запали свещите на масата в трапезарията — допълни той. — Днес имаме много поводи да празнуваме.
Вече изгаряше от нетърпение да дойдат и останалите. Седна в тапицирания с виненочервена кожа стар фотьойл до огъня в камината и щастлив, се замисли за вечерта, която му предстоеше. Внуци, години, които е пропуснал. Кога ли малкият му внук е казал за пръв път „пет“? Тъкмо сега имаше възможност да погребе миналото и да помоли за прошка, с която да живее в бъдеще. Стаята му се стори много уютна и топла след студения вятър навън, но той не съжаляваше, че е излизал.
Подир няколко минути на долния етаж настана суматоха и прислужницата дотърча да каже на Уилям, че синът му вече е тук. Ричард Каин бил в антрето заедно с майка си, жена си и двете най-прелестни дечица, които прислужницата била виждала. После момичето изхвърча от стаята да се увери, че вечерята ще бъде поднесена навреме. Тази вечер господин Каин сигурно държеше всичко да мине като по ноти.
Ричард влезе в стаята заедно с Флорентина, която направо грееше.
— Татко! — извика той. — Нека те запозная със съпругата си.
Уилям Лоуел Каин на драго сърце би се обърнал, за да го посрещне, но вече не можеше. Беше мъртъв.
42.
Авел остави плика на нощното шкафче до леглото. Още не се беше облякъл. Напоследък рядко ставаше преди обяд. Опита се да вдигне подноса със закуската от коленете си и да го остави на пода, но трябваше да се наведе, а това не бе по силите на вдървеното му тяло. Накрая изтърва с трясък подноса. Както винаги напоследък. Но вече не се притесняваше от такива неща. Отново взе плика и прочете за втори път приложеното писмо: