8.
През септември Уилям се върна в частно училище „Сейър“ и веднага затърси с кого от по-големите момчета да мери сили. С каквото и да се заемеше, беше доволен само ако засенчеше всички останали, а сред връстниците му сякаш нямаше кой да му се опре. Уилям започна да осъзнава, че повечето момчета, дошли от привилегировани семейства като неговото, нямат стимули за надпревара, и че ще открие по-сериозно съперничество единствено сред децата, които в сравнение с него притежават относително малко.
През 1915 година всички в училището се запалиха да събират етикети от кибритени кутийки. Цяла седмица Уилям наблюдава заинтригуван трескавата надпревара, но не се включи в нея. След няколко дни етикетите се разменяха по десетаче парчето, а по-редките вървяха дори по половин долар. Уилям претегли нещата и реши да стане не колекционер, а посредник.
Следващата събота отиде в „Лийвит и Пиърс“, един от най-големите магазини за тютюневи изделия в Бостън, и цял следобед преписва имената и адресите на всички крупни производители на кибрит в света, като си подчерта онези, които не бяха във война. Вложи пет долара в хартия, в пликове за писма и марки и написа писмо на всички директори на предприятия в своя списък. Писмото беше кратичко, макар че се наложи Уилям да го преписва седем пъти.
Уважаеми господин директор,
Запалил съм се да събирам етикети от кибритени кутийки, но нямам възможност да купувам всички кибрити. Джобните пари, които ми отпускат за седмица, възлизат на един долар, въпреки това съм приложил и марка от три цента, за да се уверите, че гледам сериозно на своето хоби. Извинявайте, че ви безпокоя, ала не успях да намеря друго име, на което да пиша.
Ваш приятел
Уилям Каин (на девет години)
П. П. Вашите кибрити са ми от най-любимите.
До три седмици бяха отговорили на петдесет и пет на сто от писмата му и той вече се бе сдобил със сто седемдесет и осем различни етикета. Както бе и очаквал, почти всички му бяха върнали и марките от три цента.
През следващите седем дни Уилям отвори в училището нещо като сергия за етикети — първо проверяваше какво може да продаде и чак тогава купуваше. Направи му впечатление, че някои момчета държат не толкова етикетът да е рядък, колкото да е красив, и с тях той осъществи бързи замени, така че се сдоби с редки находки, които продаде на по-придирчивите колекционери. След половин месец усети, че търсенето е достигнало връхната си точка и че ако не внимава, интересът може съвсем да замре, още повече че наближаваше и ваканцията. С помощта на шумна рекламна кампания, приела формата на размножена на циклостил листовка, заради която Уилям се охарчи с още половин цент на лист и която бе сложена върху чина на всяко момче в училището, той оповести, че прави разпродажба на етикетите си от кибритени кутийки, общо двеста и единайсет на брой. Разпродажбата се състоя в училищната тоалетна по време на голямото междучасие и се радваше на посещаемост, по-голяма, отколкото срещите по хокей в училището.
Благодарение на нея Уилям си сложи в джоба петдесет и седем долара и трийсет и два цента, което, съпоставено с първоначалното вложение, съставляваше печалба от петдесет и два долара и трийсет и два цента. Момчето внесе двайсет и пет долара в спестовната си книжка в банката, където лихвата бе две и половина на сто, купи си за единайсет долара фотоапарат, дари пет долара на Младежкото християнско дружество, разширило дейността си, за да подпомогне огромния приток от нови имигранти, купи на майка си цветя и си сложи останалите няколко долара в джоба. Търсенето на етикети от кибритени кутийки секна още преди края на учебния срок. Това бе първият от множеството случаи, когато Уилям веднага усети накъде духа вятърът. Бабите биха се гордели с него, тъй като и техните съпрузи бяха натрупали горе-долу по същия начин състоянията си по време на хаоса през 1873 година.
През ваканцията Уилям не се стърпя и реши да узнае дали е възможно да си осигури по-голяма възвръщаемост на вложения капитал от двете и половина на сто, които му даваха за парите в спестовната книжка в банката. Следващите три месеца — отново чрез баба Каин — той започна да купува акции, горещо препоръчвани от „Уолстрийт Джърнъл“. През следващия учебен срок изгуби почти половината пари, които бе спечелил от етикетите от кибритени кутийки. За пръв и за последен път в живота си се осланяше на препоръките на „Уолстрийт Джърнъл“ или на сведения, до които може да се добере всеки.