— Не искам пари — отсече той и не каза нищо повече.
Целуна майка си по бузата. Нямаше и представа колко ще й е мъчно за него. Облечен с първите дълги панталони през живота си, подстриган много късо, Уилям се отправи с куфарчето по алеята към шофьора Робъртс. Качи се отзад на ролс-ройса и потегли. Не се обърна. Майка му махаше и махаше, а после се разплака. На Уилям също му се плачеше, ала той знаеше, че ако беше жив, баща му нямаше да го одобри.
Първото, което стъписа Уилям Каин в новото частно училище за избрани деца, бе, че другите момчета нехаят кой всъщност е той. Вече ги нямаше възхитените погледи и мълчаливото прехласване. Едно от по-големите момчета все пак го попита как се казва, но — което беше още по-неприятно — щом чу името, не показа с нищо, че е изумено. Някои дори му викаха Бил, но той веднага ги поправяше с обяснението, че никой не е наричал баща му Дик.
Новите владения на Уилям се състояха от тясна стаичка с дървени лавици за книги, с две писалища, два стола, две легла и протрито канапе с кожена тапицерия. Вторият стол, писалище и легло бяха на малчуган на име Матю Лестър, който беше от Ню Йорк и чийто баща също беше банкер.
Уилям бързо свикна с реда в училището. Ставане в седем и половина, измиване, закуска в основната трапезария заедно с цялото училище — двеста и двайсет момчета, които едвам преглъщаха яйцата, бекона и овесената каша. След закуската — параклис, три часа от по петдесет минути, обяд и още два часа, следвани от урок по музика, който Уилям ненавиждаше, тъй като пееше ужасно фалшиво и нямаше никакво желание да се научи да свири на някой от музикалните инструменти. Американски футбол през есента, хокей и скуош през зимата, гребане и тенис през пролетта — така почти не му оставаше свободно време. Като ученик, получил стипендия по математика, Уилям имаше три пъти седмично отделни уроци по предмета, преподаван от старши възпитателя в училището — Г. Раглан, известен сред момчетата с прякора Сръдльото.
През първата учебна година Уилям доказа, че напълно си е заслужил стипендията — беше сред първите по всеки предмет и нямаше равен по математика. Единствен новият му приятел Матю Лестър можеше да мери сили с него, и то почти със сигурност само защото живееше в същата стая.
Освен че се наложи като отличник, Уилям се прочу и като финансист. Първото му вложение на фондовата борса се бе провалило с гръм и трясък, въпреки това той бе убеден, че ако искаш да спечелиш много пари, трябва да играеш на борсата. Редовно следеше котировките в „Уолстрийт Джърнъл“ и отчетите на различните търговски дружества и на дванайсет години си направи пробен портфейл с инвестиции. Надлежно вписваше в нова счетоводна книга — вече в друг цвят, всяка пробна покупка и продажба, които осъществяваше само на хартия, успехите и провалите си и в края на месеца сравняваше своите резултати с тези на истинската борса. Не си правеше труда да се занимава с акциите на водещите търговски дружества, вместо това насочваше вниманието си към не така известни фирми, акциите на някои от които се търгуваха в ограничени количества, така че бе невъзможно да закупиш в определен момент повече от няколко акции. От вложенията си Уилям очакваше четири неща: стабилност на печалбите, висок процент на растеж, силна капиталова подкрепа и благоприятни изгледи за търговия. Установи, че малко акции отговарят на строгите му условия, но отговаряха ли, неизменно му носеха печалба.
В мига, в който разбра, че редовно засенчва с въображаемите си инвестиции индекса Дау Джоунс, Уилям си даде сметка, че е готов да влага отново истински пари. Започна със сто долара и не спря да усъвършенства подхода си. Постоянно увеличаваше печалбите и съкращаваше загубите. Още щом някоя акция удвоеше цената си, той продаваше половината от пакета, който държеше, а останалата половина запазваше, та след време да я изтъргува още по-изгодно. Някои от ранните му находки, например „Истман Кодак“ и Ен Си Ар, се наложиха като водещи търговски дружества в страната. Уилям подкрепи с вложение и първата фирма за поръчки по пощата, убеден, че тя има бъдеще.
В края на първата година съветваше половината учители и някои от родителите. Уилям Каин беше щастлив в училище.
Виж, Ан Каин се чувстваше нещастна и самотна у дома, откакто синът й бе отишъл в пансиона към „Сейнт Пол“ и семейният й кръг се бе стеснил до двете баби, вече наближаващи преклонна възраст. Със свито сърце си повтаряше, че е прехвърлила трийсетте и изящната й млада хубост е изчезнала яко дим, без да оставя кой знае какво след себе си. Опита се да възобнови някои от връзките с някои от старите си приятели, прекъснати след смъртта на Ричард. Джон Престън и жена му Мили, която Ан познаваше още от малка и която бе кръстница на Уилям, започнаха да я канят на вечери и на театър, като задължително водеха и втори мъж — дано тя го хареса. Изборът им почти винаги бе твърде нелеп и насаме Ан се смееше на опитите на Мили да я сватоса, докато веднъж през януари 1919 година — Уилям тъкмо се беше върнал след зимната ваканция в пансиона — тя не бе поканена на поредната вечеря за четирима. Мили си призна, че изобщо не познавала другия гост, някой си Хенри Осбърн, но че той бил следвал в Харвардския университет по същото време, както и Джон — поне така им се струвало на нея и на мъжа й.