— Всъщност, скъпа, и Джон не знае почти нищо за него — сподели тя по телефона, — освен че е доста красив.
Мнението на Джон по този въпрос бе потвърдено от Ан и Мили. Когато Ан отиде у своите приятели, Хенри Осбърн, който се топлеше край камината, стана на мига, та Мили да ги запознае. Беше висок малко над метър и осемдесет, с тъмни, почти черни очи, черна права коса, строен и атлетичен. На Ан тутакси й стана много приятно, че тази вечер ще й кавалерства такъв преливащ от сили младолик мъж, докато Мили ще се задоволява със съпруг, който до ослепителния си колега от университета изглеждаше доста стар. Ръката на Хенри Осбърн беше превързана и прихваната за рамото с бинт, който почти скриваше вратовръзката на Харвардския университет.
— Рана от войната ли? — попита състрадателно Ан.
— Не, седмица, след като се върнах от Западния фронт, паднах по стълбите — засмя се той.
Това бе от малкото вечери напоследък, когато времето за Ан отлетя неусетно. Хенри Осбърн отговори на всичките й изпитателни въпроси. След като се дипломирал в „Харвард“, бил работил в агенция за недвижими имоти в родния си град Чикаго, но когато избухнала войната, не се стърпял и отишъл да им натрие носовете на германците. Знаеше какви ли не забавни истории за Европа, разказваше за живота си на млад лейтенант, който на Марна е защитавал честта на Щатите. След смъртта на Ричард Мили и Джон виждаха Ан за пръв път тъй засмяна и се спогледаха многозначително, когато Хенри попита дали може да я изпрати с колата.
— Какво възнамерявате да правите сега, след като сте се прибрали в страна, сякаш създадена за герои? — поинтересува се Ан, щом Хенри Осбърн подкара по Чарлс стрийт.
— Още не съм решил — отвърна той. — Добре че ми се намират малко пари, мога и да не бързам. Нищо чудно дори да регистрирам своя фирма за недвижими имоти, и то тук, в Бостън. Още от времето, когато следвах в Харвардския университет, се чувствам като у дома си тук.
— Значи няма да се връщате в Чикаго?
— Нищо не ме тегли натам. И майка ми, и баща ми починаха, единствено дете съм и мога да започна на чисто където реша. Къде да завия?
— О! Първата вдясно — каза Ан.
— На Бийкън Хил ли живеете?
— Да. На стотина-двеста метра нагоре по Честнът, червената къща на ъгъла на Луисбърг скуеър.
Хенри Осбърн спря автомобила и изпрати Ан до входната врата. Пожела й „лека нощ“ и си тръгна още преди тя да му е благодарила. Младата жена загледа как автомобилът се спуска по Бийкън Хил — искаше й се отново да се види с Хенри. Беше много щастлива, макар и не особено изненадана, когато на другата заран той й звънна по телефона.
— Бостънският симфоничен оркестър, Моцарт и онази нашумяла напоследък знаменитост, Малер. Дали ще ви убедя за следващия понеделник?
Ан бе постъписана, задето очаква с такова нетърпение да стане понеделник. Сякаш цяла вечност не я бе ухажвал мъж, който й е симпатичен.
Хенри Осбърн бе точен до минутата, двамата се ръкуваха доста непохватно и той прие да пийне едно уиски със сода и лед.
— Сигурно е приятно да живееш на Луисбърг скуеър. Късметлийка сте.
— Сигурно. Всъщност не съм се замисляла за това. Родена съм и съм израсла на авеню „Комънуелт“. Тук ми се струва доста застроено.
— Не е изключено и аз да купя къща на Бийкън Хил, стига да реша да се установя в Бостън.
— В квартала рядко се появяват къщи за продан — отбеляза Ан, — но може и да ви провърви. Дали да не тръгваме? Не обичам да закъснявам за концерт и да се налага да стъпвам по краката на хората, докато си стигна до мястото.
Хенри си погледна часовника.