— Да, хайде да тръгваме, ще бъде неприятно, ако пропуснем появата на диригента, но колкото до краката, можете да не се притеснявате. Ще настъпвате само моите. Местата ни са до пътеката.
Подир водопада от прекрасни звуци бе съвсем естествено Хенри да хване подръка Ан, докато двамата вървяха към „Риц“. След смъртта на Ричард го беше правил единствено Уилям, и то след дълги увещания, тъй като според него било лигаво да се държи с майка си за ръка. И този път времето за Ан отлиташе неусетно. На какво ли се дължеше, дали на отличната кухня в „Риц“, или на компанията на Хенри? Сега той я разсмиваше с разказите си за Харвардския университет и я разплакваше със спомените от войната. Ан съзнаваше, че Хенри изглежда по-млад от нея, ала бе видял в живота си толкова много, че в компанията му тя се чувстваше прелестно неопитна и млада. Разказа му за смъртта на мъжа си и отново си поплака. Хенри я държеше за ръката, докато, грейнала от гордост и обич, Ан му говореше за сина си. Сподели, че винаги си е мечтаел да има син. Почти не отвори дума за Чикаго и за живота си там, ала младата жена бе сигурна, че му е много мъчно за майка му и баща му.
Тази вечер, след като я изпрати, Хенри поостана за едно питие и преди да си тръгне, целуна лекичко Ан по бузата.
Преди да заспи, тя си припомни миг по миг цялата вечер, прекарана с него.
Във вторник отидоха на театър, в сряда отскочиха до вилата на Ан на Кейп Код, в четвъртък пиха заедно кафе, в петък ходиха да купуват антики, в събота се любиха. След неделя бяха почти неразлъчни. Мили и Джон Престън бяха „неописуемо щастливи“, задето сватосването се е оказало тъй успешно. Мили обикаляше надлъж и щир Бостън и разправяше на де когото срещне, че тъкмо тя е запознала Ан с Хенри.
През лятото двамата се сгодиха и това не изненада никого, освен Уилям. Още от деня, когато Ан ги запозна със свито сърце, момчето си имаше едно наум за Хенри. Първият им разговор протече под формата на дълги въпроси, с които Хенри се стремеше да докаже, че иска да се сприятели с детето, и на едносрични отговори, с които Уилям пък му показваше, че няма намерение да се сприятеляват. Той така и не промени отношението си. Ан обясняваше враждебността на своя син със съвсем разбираемата ревност — след смъртта на Ричард тя бе насочила изцяло вниманието си към него. Пък и според Уилям никой не можеше да заеме мястото на баща му. Ан убеди и Хенри, и себе си, че с времето момчето ще преглътне огорчението.
През октомври същата година, точно когато златисточервените листа започнаха да капят от дърветата и от запознанството им бяха минали малко повече от десет месеца, Ан се венча за Хенри Осбърн в Старата северна църква. Уилям се престори на болен, само и само да не присъства на венчавката, и остана в пансиона. Бабите все пак дойдоха, но така и не успяха да скрият, че не одобряват, задето Ан се омъжва повторно, при това за човек, който изглежда много по-млад от нея.
— Не я чака нищо добро — взе да пророкува баба Каин.
На другия ден младоженците заминаха за Гърция и се върнаха в Червената къща на Бийкън Хил чак втората седмица на декември, точно навреме, за да посрещнат Уилям, който щеше да си дойде за коледната ваканция. Стъписан, той установи, че покъщнината е сменена и почти не е останала следа от баща му. По време на коледните празници отношението към втория му баща не омекна въпреки подаръка — както го виждаше Хенри, или подкупа, за какъвто го смяташе момчето — нов велосипед. Хенри Осбърн прие този яростен отпор с намусено примирение. Ан се натъжи, че неотразимият й нов съпруг почти и не се опитва да спечели обичта на сина й.
Уилям се чувстваше ужасно в своя дом, завзет според него от този навлек, и денем се губеше с часове. Попиташе ли го къде ходи, Ан почти не получаваше отговор. Момчето със сигурност не гостуваше на бабите си. След края на коледните празници Уилям на драго сърце се върна в пансиона, а Хенри не се натъжи, задето хлапакът си отива. Само Ан страдаше заради двамата мъже в живота й.
9.
— Ставай, малкият! Чу ли, ставай де!
Един от войниците ръчкаше с приклада на пушката Владек в ребрата. Той се сепна, седна и погледна гроба на сестра си, после и гробовете на Лев и на барона, сетне, без да пророни и сълза, се извърна към войника.
— Ще живея, няма да ме убиеш — рече му на полски. — Това тук е моят дом, ти си на моя земя.
Войникът се изплю върху него и го затика към моравата, където слугите чакаха, облечени до последния в нещо като сиви пижами с номера на гърбовете.