През летящата врата на родилното отделение се показа гинекологът с официалните дрехи, излязъл да съобщи новината. Смяташе, че не е зле да стори нещо, за да си заслужи баснословния хонорар, за който не си беше помръднал и пръста, пък и беше облечен най-подходящо за случая. Известно време двамата се гледаха мълчешком. И лекарят се притесняваше, но нямаше намерение да го показва пред бащата.
— Честито, драги ми господине, имате син, прекрасно малко момченце.
„Какви нелепици говорят хората, когато се роди дете! — помисли бащата. — Нима е възможно момченцето да не е малко?“
Едва след това осмисли новината: син! Прииска му се да благодари на Бога. Акушер-гинекологът се престраши да зададе въпрос — колкото да наруши мълчанието:
— Решили ли сте как ще го кръстите?
Бащата отвърна без колебание:
— Уилям Лоуел Каин.
3.
Дълго след като вълнението около появата на новороденото беше преминало и всички бяха легнали да спят, майката още седеше будна с момченцето на ръце. Хелена Кожекевич вярваше в живота и го беше доказала с деветте деца, които беше родила. Три бяха починали съвсем малки, но тя дълго се беше борила за тях.
Беше на трийсет и пет години и знаеше, че някога ненаситният Яшо ще престане да я дарява с повече синове и дъщери. Бог й беше изпратил това невръстно момченце и то със сигурност беше орисано да живее. Вярата на Хелена беше съвсем простичка и това бе само добре дошло, защото не й беше писано да води някакъв сложен живот. Беше бледа и слаба, но не защото го искаше, а заради оскъдната храна, многото работа и немотията. И през ум не й минаваше да роптае, ала в днешния свят с това набръчкано лице би минала по-скоро за баба, отколкото за майка. Нито веднъж през живота си не бе обличала нова рокля.
Стисна уморените си гърди толкова силно, че около зърната избиха червеникави петна. Появиха се и капчици мляко. Когато човек е на трийсет и пет години и е преполовил жизнения си път, винаги има на какво да научи другите, а Хелена Кожекевич наистина беше натрупала голям житейски опит.
— Най-мъничкото на мама — зашепна тя нежно на детето и приближи зърното с избилото по него мляко към сгърчената уста на новороденото.
То отвори сини очи и се опита да суче, при което по нослето му избиха капчици пот. Накрая майката потъна волю-неволю в непробуден сън.
В пет сутринта, когато стана, Яшо Кожекевич, едър свъсен мъж с рунтави мустаци — единственото, с което можеше да се гордее в инак робското си съществувание — завари жена си и новороденото да спят в люлеещия се стол. Така и не бе забелязал, че не си е лягала при него. Погледна копелето, което — слава богу — поне бе престанало да хленчи. Дали беше мъртво? Яшо отсъди, че ще се измъкне най-лесно от задънената улица, като иде на работа и се махне от натрапника — нека жена му да мисли за живота и смъртта, по изгрев-слънце той трябваше да бъде в имението на барона. Отпи няколко юнашки глътки козе мляко и обърса с ръкав гъстите си мустаци. Грабна в едната ръка комат хляб, а в другата капаните и се измъкна на пръсти от къщата — да не би да събуди жена си и тя да почне да го занимава с глупостите си. Пое към гората с надеждата, че няма да види повече малкия навлек и до вечерта не се сети за него.
Следваща в кухнята влезе най-голямата дъщеря Флорентина. След малко допотопният часовник, който отмерваше по свой си начин времето, отброи шест часа. Не служеше за нищо друго, освен да показва кога е станало време за ставане и за лягане. Сред всекидневните задължения на Флорентина бе да приготви закуската, което не бе кой знае колко сложно: трябваше просто да раздели гюмчето козе мляко и самуна ръжен хляб така, че да има за всички в семейството, общо осем души. И все пак се искаше соломоновска мъдрост, за да го направи тъй, че никой да не роптае заради пая на другите.
Който видеше Флорентина за пръв път, оставаше изумен колко красиво и крехко е дрипавото момиче. Жалко, че от три години ходеше все с една и съща рокля, ала онези, които успяваха да разграничат впечатлението си от Флорентина и мнението си за средата, в която тя живееше, разбираха защо Яшо се е влюбил навремето в майка й. Дългата й руса коса направо блестеше, а пъстрите й очи грееха напук на сиромашията и оскъдната храна.