При вида им Владек изпадна в ужас — знаеше, че това ще сполети и него. Войникът го заведе откъм северната страна на замъка и го накара да застане на колене. Момчето усети, че по главата му стърже острие и видя как гъстата му черна коса пада на земята. Остригаха го като овца, с десет болезнени замахвания. След като го обръснаха до кожа, му наредиха да облече новата униформа — сива рубашка и панталони. Владек успя някак да скрие сребърната гривна и се върна при слугите пред замъка.
Докато стояха на моравата и чакаха — сега вече бяха номера, а не имена — Владек дочу в далечината звук, какъвто не познаваше. Извърна очи по посока на заплашителния тътен. През огромната желязна порта влезе превозно средство на четири колела, което обаче не бе впрегнато в коне или волове. Всички пленници загледаха невярващо движещия се предмет. Той спря, войниците затеглиха примрелите от страх затворници и ги накараха да се качат. Сетне каруцата без коне зави, потегли по пътя и отново мина през желязната порта. Никой не смееше да гъкне. Владек седеше в задния край на колата и гледаше своя замък, докато накрая готическите кулички се скриха от погледа му.
Колата без коне се отправи към Слоним. Владек сигурно щеше да се запита как ли тя се движи от само себе си, ако не се притесняваше къде ги карат. От времето, когато бе ходил на училище, помнеше съвсем смътно пътищата — паметта му бе замъглена от трите години, прекарани в тъмницата, и момчето не се сещаше накъде водят те. Само след няколко километра камионът спря и пленниците бяха смъкнати долу. Намираха се на местната железопътна гара. Владек я беше виждал само веднъж през живота си, когато бяха ходили с Лев да посрещнат барона след пътуването му до Варшава. Сети се, че щом излязоха с Лев на перона, пазачът им е изкозирувал. Този път не им изкозирува никой. Дадоха на пленниците козе мляко, зелева чорба и черен хляб и Владек отново се зае да разпределя внимателно храната между оцелелите четиринайсет души.
Седна на дъсчената пейка. Предполагаше, че чакат някой влак. Оная нощ спаха под открито небе — същински рай в сравнение с тъмницата. Момчето благодари на Бога, че времето е меко.
Зазори се, а те още чакаха. Владек накара слугите да се поразтъпчат, ала след няколко минути повечето припаднаха. Той състави наум нещо като списък на оцелелите дотук. От общо двайсет и седем души едва единайсет от мъжете и две от жените бяха преживели мъките в подземието. Но какво ли им предстоеше оттук нататък? Целия ден чакаха влака, който така и не се появи. По едно време все пак пристигна композиция, от която наскачаха още войници, говорещи на своя омразен език, но тя пак потегли без окаяното войнство на Владек. Прекараха още една нощ на перона.
Владек лежеше буден под звездите и умуваше дали да не се опита да избяга, ала през нощта един от тринайсетимата мъже хукна да прекосява железопътните релси и още преди да е стигнал отсрещната страна, бе застрелян. Владек току гледаше към мястото, където сънародникът му се беше проснал, но не смееше да изтича и да му помогне от страх да не го сполети същата участ. На заранта надзирателите оставиха трупа върху релсите — своеобразно предупреждение, да не би на някого пак да му хрумне да бяга.
На другия ден никой не отвори дума за случилото се, макар че Владек не сваляше очи от тялото на мъртвеца. Беше икономът на барона, един от свидетелите, когато благородникът беше направил своето завещание и бе оставил всичко на момчето.
Вечерта на третия ден в гарата с пухтене навлезе друг влак, теглен от огромен парен локомотив, състоящ се от открити товарни вагони, застлани със слама, отстрани на които пишеше „Добитък“. Много от вагоните вече бяха пълни, при това с човеци, но откъде точно идваха, Владек така и не позна, толкова ужасяващо приличаха на него. Заедно с останалите от групата малчуганът беше натикан в един от вагоните, за да поемат на път. Чакаха още няколко часа, докато накрая влакът потегли на изток, както Владек разбра по залязващото слънце.
На три вагона се падаше по един надзирател, седнал с кръстосани крака под нещо като навес. По време на безкрайното пътуване отгоре току се стреляше, от което Владек разбра колко безпредметно е дори да мисли за бягство.
Когато влакът спря в Минск, пленниците получиха за пръв път що-годе прилична храна: черен хляб, вода, ядки и отново просо, сетне продължиха нататък. Случваше се по три дни да не видят друга гара. Мнозина от пътешествениците по неволя умираха от глад и биваха изхвърляни направо от движещия се влак. А когато той най-сетне спреше, понякога чакаха два дни, за да освободят линията за друг влак, отправил се на запад. Композициите, които изчакваха, неизбежно бяха пълни с войници и както Владек разбра, имаха предимство пред всички други превозни средства.