Целият вагон отново беше негов и той трябваше да поеме отговорността за двайсет затворници. Без да губи и миг, ги разпредели така, че всеки от поляците да спи до един от смоленчаните — войната между двете групи приключи.
Голяма част от времето момчето посвещаваше на това да усвоява странния им език — трябваше да минат доста дни, докато си даде сметка, че езикът всъщност е руски, толкова различен бе той от класическия руски, на който го бе учил баронът, и чак тогава проумя къде ги откарва влакът.
Денем Владек викаше двама смоленчани, които да го обучават на своя език, и щом те се уморяха, ги заменяше с други двама — това продължаваше, докато всички капнеха.
Малко по малко малчуганът се научи да разговаря без затруднения с новите си подопечни. Някои бяха руски войници, върнати от германците в родината си и сега пращани на заточение, затова че са попаднали в плен. Останалите бяха белогвардейци, селяни, миньори, черноработници, противопоставили се на революцията.
Влакът напредваше из пущинак, какъвто Владек не беше виждал никога през живота си, минаваше покрай градове, за които той чуваше за пръв път: Омск, Новосибирск, Красноярск. Дори имената звучаха злокобно. Най-сетне, след три месеца път и над пет хиляди километра, пристигнаха в Иркутск, където железопътната линия рязко свършваше.
Свалиха ги от влака, нахраниха ги и им раздадоха валенки, куртки и тежки шинели и макар че някои от затворниците се сбиха за най-топлите дрехи, те пак не ги предпазваха от непоносимия студ.
Появиха се коли без коне, горе-долу същите като онази, която бе откарала Владек от замъка, и хвърлиха от тях дълги вериги.
Ужасен, той направо не повярва, когато започнаха да прихващат едната ръка на затворниците за оковите. За всяка верига бяха оковани по двайсет и пет двойки, застанали една до друга. Колите затеглиха завързаните за оковите пленници, а надзирателите караха отзад. Вървяха така дванайсет часа, после им даваха два часа почивка и отново ги подкарваха. След три дни Владек вече имаше чувството, че ще умре от студ и изнемога, но щом излезеха от населените райони, крачеха само денем, а нощем почиваха. От полевата кухня, където работеха затворници от лагера, им раздаваха по изгрев-слънце и надвечер чорба от ряпа и хляб. От тези затворници момчето научи, че условията в лагера са още по-страшни.
Първата седмица не ги пускаха от веригите, сетне обаче, когато на никой не би му и хрумнало да бяга, им откачаха ръцете, та да поспят, сгушени в дупките, които копаеха в снега, та да се постоплят. При хубаво време се случваше да навлязат в гора, където да пренощуват — луксът вече приемаше странни разновидности. Вървяха и вървяха покрай огромни езера, прекосяваха заледени реки, все на север, срещу хапливия вятър и дълбоките преспи. В ранения крак Владек усещаше болка, за която обаче забрави, когато пръстите и ушите му премръзнаха. В тоя пущинак, разпрострял се докъдето поглед стига, нямаше и най-малък признак на живот или храна и Владек знаеше, че и да се опита да избяга през нощта, ще издъхне мъчително бавно от глад. Старите и болните взеха да мрат като мухи — ако им провървеше, мирно и кротко през нощта. Някои нямаха такъв късмет: ако не издържаха, ги откачаха от веригата и ги оставяха сам-сами насред безкрайните преспи. Който оцелееше, продължаваше да крачи все на север, докато накрая Владек загуби всякаква представа за времето. Усещаше единствено безпощадното подръпване на веригата, а докато копаеше в снега дупка, където да преспи през нощта, дори не знаеше дали на другата заран ще се събуди — който не станеше на сутринта, всъщност бе изкопал собствения си гроб.
След хиляда и четиристотин километра онези, които бяха оцелели, бяха пресрещнати от неколцина остяки — чергари от руските степи, които се придвижваха с теглени от елени шейни. Камионите разтовариха каквото караха и тръгнаха да се връщат. Затворниците, сега прикачени с оковите за шейните, бяха поведени нататък. Изви се силна вихрушка, принудила ги близо два дни да стоят на едно място, и Владек се възползва от случая, за да заговори младия остяк, за чиято шейна беше прихванат. Обърна се към момъка на класически руски със силен полски акцент и той почти не го разбра, все пак Владек научи, че и остяките ненавиждат руснаците от юга, които се отнасяли към тях почти толкова зле, както и към пленниците. Остяките съчувстваха, макар и негласно, на окаяните затворници без бъдеще, които наричаха „клетници“.