След девет дни в мъждивия светлик на ранната полярна зимна нощ пристигнаха в лагер номер двеста и едно. Ако преди някой му го беше казал, Владек за нищо на света нямаше да повярва, че ще се зарадва да види такова място: безкрайни редици дървени бараки насред разлатата като тепсия равнина. Подобно на затворниците, и бараките бяха с номера. Владек се падна в трийсет и трета барака. Насред помещението имаше малко черно кюмбе, по стените бяха накачени няколко етажа нарове с твърди сламеници и по едно-единствено тъничко одеяло. Оная първа нощ малцина от новопристигналите успяха да заспят, а стенанията и виковете, долитащи от трийсет и трета барака, често бяха по-силни и от воя на вълците навън.
На другата заран още преди изгрев-слънце ги събудиха с чук, с който удряха по метален триъгълник. И от двете страни стъклото бе покрито със скреж и на Владек му се стори, че ще умре от студ. Закуската в ледената обща трапезария продължи десет минути: състоеше се от блудкава овесена каша, из която плаваха късове развалена риба и зелеви листа. Новопристигналите изплюха костите върху масата, докато по-старите лагерници излапаха и костите, и дори очите на рибата.
След закуската определиха кой какво ще работи. На Владек му се падна да сече дърва. Отведоха го през безликата степ на десетина километра от лагера, в гора, където му заповядаха да сече толкова и толкова дървета на ден. Надзирателят остави и него, и другите петима от отряда сами с дажбата храна: безвкусна жълта каша от елда и хляб. Тъмничарите не се страхуваха, че някой ще хукне да бяга — дори и да знаеш в коя посока да поемеш, до най-близкия град имаше над хиляда и шестстотин километра.
В края на деня надзирателят се връщаше и броеше колко дървета са отсекли — беше обяснил на заточениците, че който не отсече еди-колко си дървета, на другия ден целият отряд ще бъде лишен от храна. Ала когато в седем вечерта идваше да прибере дърварите по неволя, вече се беше мръкнало и той не виждаше колко точно дървета са отсекли.
Владек научи останалите от отряда в късния следобед да махат снега от трупите, повалени предния ден, и да ги редят при дърветата, отсечени днес. Надзирателят така и не усети безобидната им хитрост и отрядът на малкия поляк никога не остана без дажба.
Понякога се изхитряваха да занесат в лагера някоя и друга тънка цепеница, която привързваха под крачолите, та вечерта да я сложат в кюмбето. За това се искаше предпазливост, защото поне един човек от отряда биваше претърсван задължително на излизане или на влизане в лагера — надзирателите го караха да изуе едната или и двете валенки и да застане бос във вледеняващите преспи. Спипаха ли ги, че внасят или изнасят нещо, отрядът щеше да бъде лишен цели три дни от храна.
След няколко седмици Владек усети, че кракът му изтръпва и го боли. Момчето си мечтаеше да скове студ и температурите да паднат поне десет градуса под нулата — в такива дни не ги извеждаха да работят на открито, макар че после ги караха да ги отработват в неделя, когато обикновено им разрешаваха да лежат по цял ден на наровете.
Една вечер Владек теглеше отсечените трупи през пустошта, когато кракът му започна да тупти безжалостно. Момчето погледна белега, който му беше останал от раната, нанесена от смоленчанина, и видя, че той е отекъл и е станал лъскав. Вечерта показа раната на надзирателя, който му нареди на другата заран, още преди изгрев-слънце да се яви при лекаря на лагера. Цяла нощ момчето държа крака си току до кюмбето, сред мокрите валенки, ала то почти не топлеше и не можеше да облекчи болката.
На другата сутрин Владек стана един час по-рано от обикновено. Ако не успееше да отиде преди работа при лекаря, щеше да се наложи да чака за прегледа чак до следващата заран. Момчето не искаше и да си помисли, че още цял един ден ще търпи силната болка. Яви се при лекаря и му каза името и номера си.
Пиер Дюбиен беше добродушно сгърбено старче с плешиво теме, според Владек изглеждаше по-стар и от барона. Без да пророни и дума, лекарят прегледа крака на момчето.
— Раната ще заздравее ли, докторе? — попита Владек.
— Знаеш ли руски?
— Да.
— Ще си останеш куц, млади момко, инак кракът ти ще оздравее. Но за какво ли ти е? За да влачиш до гроб трупи тук.
— Не, докторе, смятам да избягам и да се върна в Полша — възрази момчето.
Лекарят го погледна изпитателно.
— Не говори толкова високо, глупчо такъв! Би трябвало вече да си наясно, че оттук няма измъкване. Пленник съм вече петнайсет години и оттогава всеки ден си мечтая да избягам. Това обаче е невъзможно, никой досега не е успял да избяга. Дори ако отвориш дума за бягство, ще те хвърлят в карцера, а там носят храна през два дена и палят кюмбето колкото да се разтопи ледът по стените. Голям късмет ще извадиш, ако се измъкнеш оттук жив.