— Ще избягам, ще видите — отсече Владек, без да сваля вторачен поглед от стареца.
Лекарят се взря в очите на малчугана и се усмихна.
— Драги ми приятелю, никога вече не споменавай за бягство, че току-виж те убили. Връщай се на работа, движи крака и всяка сутрин идвай на преглед.
Владек се върна в гората и отново се зае да сече дърва, но видя, че успява да премести трупите най-много на няколко метра. Кракът го болеше непоносимо, сякаш всеки момент щеше да се счупи на две. На другата сутрин лекарят го прегледа по-обстойно.
— Определено си по-зле — отсъди той. — На колко години си, малкият?
— Май на тринайсет — отвърна Владек. — Коя година сме сега?
— Хиляда деветстотин и деветнайсета — каза лекарят.
— Значи съм на тринайсет. А вие на колко сте?
Изненадан от въпроса, старецът се взря в сините очи на хлапака.
— На трийсет и осем — пророни той едва чуто.
— Бог да ми е на помощ — простена Владек.
— И ти, моето момче, ще изглеждаш така, ако си гнил по лагерите петнайсет години — отбеляза делово лекарят.
— А защо всъщност сте тук? — полюбопитства хлапакът. — Защо ви държат толкова дълго?
— През 1904 година, малко след като се дипломирах като лекар и отидох на работа във френското посолство в Москва, ме обявиха за шпионин и ме хвърлиха в един от московските затвори. Мислех, че не може да ме сполети нищо по-ужасно, докато не избухна революцията и не ме тикнаха в тая адска дупка. Дори французите вече са забравили, че ме има на белия свят. Попаднат ли тук, в лагер двеста и едно, малцина си излежават докрай присъдите, значи и на мен ми е писано да умра като всички останали тук.
— Не бива да губите надежда, докторе.
— Надежда ли? Отдавна съм изгубил за себе си всяка надежда, може би няма да я изгубя за теб, ти обаче си имай едно наум и не споменавай пред никого за това. Има лагерници, които се възползват от словоохотливостта на другите, макар че какво ли толкова печелят — някой и друг комат хляб и може би още едно одеяло. Ще те прехвърля, Владек, за един месец в кухнята, продължавай да идваш всяка сутрин на преглед. Това е единственият ти шанс да не си изгубиш крака, а и на мен не ми се иска да съм човекът, който ще го ампутира. Тук не разполагаме с най-съвременните хирургични инструменти — добави той, вторачен в големия дърводелски нож.
Владек потрепери.
Доктор Дюбиен написа името му върху листче хартия. На другата заран Владек се яви в кухнята, където му възложиха да мие с леденостудена вода чиниите и да помага в готвенето. Беше пренасял по цели дни отсечените дърва и работата в кухнята му се видя песен: допълнително рибена чорба, дебели резени черен хляб с коприва, възможността да стои вътре на топло. Веднъж дори си подели с готвача едно яйце, макар че и двамата не разбраха каква точно птица го е снесла.
Малко по малко кракът на момчето минаваше, въпреки че то продължи да накуцва. Доктор Дюбиен не разполагаше с добри лекарства и единственото, което можеше да стори, бе да преглежда редовно крака на Владек. Лека-полека се сприятели с него и дори повярва в младежката му надежда за бъдещето. Всяка сутрин си говореха на различни езици, но на стареца му бе най-приятно да разговарят на родния му френски.
— След седмица, Владек, трябва да се върнеш в гората — надзирателите ще прегледат крака ти и вече няма да мога да те държа в кухнята. Затова ме слушай хубавичко, измислил съм как да избягаш.
— Заедно, докторе. Заедно — настоя Владек.
— Не, само ти. Стар съм за такъв дълъг път. Цели петнайсет години съм мечтал да избягам, но сега ще помогна на теб. Стига ми да знам, че някой друг го е направил, а ти си първият човек, убедил ме, че ще успее.
Владек седна на пода и заслуша мълком плана на лекаря.
— През последните петнайсет години съм скътал двеста рубли — в руските затвори не ти плащат за извънредния труд. — Момчето се опита да се засмее на най-старата лагерна шега. — Скрил съм парите в шишенце от лекарство — четири банкноти от по петдесет рубли. Щом дойде време да тръгваш, ще зашия парите в дрехите ти.
— Какви дрехи? — изненада се Владек.