— Имам костюм и риза — преди дванайсет години, когато още се надявах да избягам, подкупих един надзирател и ги взех от него. Е, не са последна мода, но ще ти свършат работа.
Цели петнайсет години лекарят не бе получил от живота нищо друго, освен двеста рубли, които сигурно бе събирал копейка по копейка, една риза и един костюм, а ето че сега бе готов да ги жертва ей така, за нищо заради Владек. Никога вече през живота си момчето нямаше да срещне такава безкористност.
— Следващия четвъртък е единственият ти шанс — продължи французинът. — В Иркутск с влак пристигат нови затворници, надзирателите винаги взимат от кухнята четирима лагерници, които да отговарят за полевата кухня. Вече съм се разбрал с главния готвач… — засмя се той на думата. — Срещу малко лекарства и ти ще попаднеш в камиона с кухнята. Не беше трудно да го уредя. Никой не изгаря от желание да бие толкова път дотам и обратно. Ти обаче ще го изминеш само в едната посока.
Владек слушаше напрегнато, без да продумва.
— Щом пристигнете на гарата, изчакай да дойде влакът със затворниците. След като слязат на перона, прекоси линията и се качи на влака за Москва, който ще потегли едва щом се появи композицията с лагерниците — извън гарата има само една железопътна линия. Моли се надзирателите да не усетят в навалицата, че те няма. После трябва да се оправяш сам. Не забравяй, забележат ли те, ще те застрелят на място, без много-много да му мислят. Има още само едно нещо, което мога да сторя за теб. Преди петнайсет години, когато ме докараха тук, съставих по памет карта на пътя от Москва до Турция. Сигурно вече не е съвсем точна, но все ще ти помогне. За всеки случай провери дали руснаците не са завзели и Турция. Един бог знае дали напоследък не са тръгнали да завладяват целия свят. Няма да се учудя, ако са нахлули и във Франция.
Лекарят отиде при шкафчето за лекарства и взе голямо шише, наглед пълно с кафяво вещество. Отвинти капачето и извади парче стар пергамент. От времето черното мастило беше избледняло. Върху листа беше отбелязана датата: „Октомври 1904 година“. Беше очертан и пътят от Москва до Одеса и от Одеса до Турция — общо две хиляди и седемстотин километра до свободата.
— Следващата седмица идвай всяка сутрин при мен, за да повтаряме плана. Провалиш ли се, няма да е защото ти е липсвала подготовка.
Тази седмица Владек не мигна — по цели нощи гледаше през прозореца, повтаряше си какво трябва да предприеме при едни или други обстоятелства, готвеше се за всякакви изненади. На заранта обсъждаше отново и отново с лекаря плана. В сряда вечерта, ден преди Владек да предприеме опита за бягство, французинът сгъна картата на осем, пъхна я заедно с четирите банкноти от по петдесет рубли в малко пакетче и го заши в ръкава на сакото. Владек се съблече, сложи си костюма и върху него отново навлече затворническите дрехи. Лекарят видя сребърната гривна на барона, която, откакто му бяха дали затворническите дрехи, Владек носеше над лакътя, да не би надзирателите да открият единственото му съкровище и да го задигнат.
— Какво е това? — попита французинът. — Много е красиво.
— Подарък от баща ми — отвърна полякът. — Давам ви гривната — в знак на благодарност.
Смъкна я от китката си и я връчи на лекаря.
Той я гледа дълго и сведе глава.
— И дума да не става! — отсече. — Това може да принадлежи само на един човек. — Французинът погледна мълком Владек. — Както личи, баща ти е бил благородник. — Сложи отново гривната върху китката на малкия поляк и му стисна радушно ръката. — Успех, Владек! Дано не се срещнем никога вече.
Прегърнаха се и момчето си тръгна, молейки се това да му е последната нощ в затворническата барака. Не мигна цяла нощ — притесняваше се да не би надзирателите да открият, че под затворническите дрехи е с костюм. Когато на заранта камбаната би за ставане, той вече беше облечен и забърза — да не закъснее за кухнята. Отговорникът на затворниците в кухнята побутна Владек напред, когато надзирателите дойдоха да изведат лагерниците, определени за полевата кухня. Бяха общо четирима и Владек беше най-малкият сред тях.
— Защо точно този? — подвикна надзирателят и посочи невръстния поляк. — В лагера е от има-няма година.
Сърцето на Владек спря да бие, той изтръпна целият. Планът на лекаря щеше да се провали, а следващите затворници се очакваше да пристигнат в лагера най-малко след три месеца. Дотогава никой нямаше да го държи в кухнята.
— Готви много вкусно — отвърна отговорникът. — Учил се е в замъка на барон. Само най-доброто за надзирателите.