— А, такава ли била работата! — възкликна поблазнен тъмничарят: лакомията бе разсеяла всичките му съмнения. — Хайде, побързай!
Четиримата изтичаха при камиона и конвоят потегли. Отново пътуването бе бавно и мъчително, но ако не друго, сега Владек поне не вървеше пеш, а и беше лято и не бе чак толкова студено. Момчето не жалеше сили, стараеше се много в приготвянето на храната и тъй като не искаше да бие на очи, не разговаряше с никого, освен със Станислав, главния готвач.
Накрая, след цели шестнайсет дни, пристигнаха в Иркутск. Влакът за Москва вече чакаше на гарата от няколко часа, но не можеше да потегли, докато не дойдеше композицията с новите затворници. Владек седна отстрани на перона заедно с другите трима от полевата кухня, които бяха толкова изтощени, че не се вълнуваха от нищо наоколо. Момчето обаче не пропускаше и най-малкото движение и внимателно проучваше влака от другата страна на перона. Много от вратите бяха отворени и той си избра една, през която да се качи, когато му дойде времето.
— Да не се каниш да бягаш? — попита ни в клин, ни в ръкав Станислав.
Владек плувна в пот, но не отговори.
Главният готвач се взря изпитателно в него.
— Кажи де!
И този път малчуганът не отвърна нищо. Старият готвач се вторачи в тринайсетгодишното хлапе и кимна одобрително. Ако имаше опашка, щеше да я завърти радостно.
— Успех! Ще се постарая поне първите два дни да не забележат, че те няма.
Станислав го докосна по ръката, а Владек видя в далечината влака със затворниците, който пъплеше бавно към тях. Сърцето му заби като обезумяло, той се изопна като струнка и започна да следи с очи всяко движение на войниците. Изчака влакът да спре и видя как уморените затворници — стотици безименни хора, които притежаваха единствено минало — слизат на перона, където веднага се възцари страшна суматоха. После се пъхна под един от вагоните и се метна на другия влак. Никой не му обърна внимание, докато вървеше към тоалетната в дъното. Владек се заключи вътре и взе да се моли — очакваше всеки момент някой да почука на вратата.
Макар че стоя в тоалетната някакви си седемнайсет минути, му се стори, че е минала цяла вечност, докато влакът потегли и излезе от гарата.
— Най-после, най-после — заповтаря той на глас.
Надзърна през прозорчето и видя как гарата в далечината се смалява все повече и повече, а надзирателите се превиват от смях и прикачват към оковите новите затворници, преди да ги подкарат към лагер двеста и едно. Колцина ли щяха да стигнат живи? Колцина щяха да се превърнат в храна за вълците? Кога ли щяха да забележат, че него го няма?
Седя още няколко минути на тоалетната чиния — беше толкова ужасен, че не можеше да помръдне и не знаеше какво да стори оттук нататък. Не щеш ли, на вратата се заблъска. Владек се запита изтръпнал кой ли е, някой надзирател, кондукторът, войник? В съзнанието му един след друг се застрелкаха образи, кой от кой по-страшни. Наистина му се доходи до тоалетна. На вратата продължаваше да се блъска.
— Излизай, излизай де! — подвикна грубо някой на руски.
Владек нямаше избор. Ако отпред стоеше войник, момчето не можеше да избяга — през прозорчето нямаше да се промуши и джудже. Ако ли пък не беше войник, Владек само щеше да привлече вниманието, в случай че продължеше да стои залостен вътре. Смъкна затворническите дрехи, сгъна ги на възможно най-малкия вързоп и ги метна през прозореца. После извади от джоба на сакото шапка, с която да покрие главата си, и отвори.
В тоалетната нахълта припрян човек, който дори не изчака момчето да излезе и започна да си сваля панталоните.
След като се озова в коридора, Владек се почувства откъснат от целия свят. В старомодния костюм биеше на очи, все едно бе ябълка, турена навръх купчина портокали. Веднага тръгна да търси друга тоалетна. Намери незаета, залости се вътре и бързо махна шевовете в подплатата на сакото, откъдето извади една от четирите банкноти от по петдесет рубли. Пак пъхна в подплатата останалите три и се върна в коридора. Влезе във възможно най-пълния вагон и се спотаи в ъгъла. Насред вагона някакви мъже играеха на карти — колкото да убиват времето.
В замъка, седнеха ли да играят с Лев, Владек винаги излизаше победител и сега му се прииска отново да си премери силите, но се опасяваше, че ако спечели, ще привлече вниманието. Мъжете продължаваха да играят и малкият поляк едвам се сдържа на изкушението да се включи и да заложи своите двеста рубли.