След като се раздели с доста тлъста сума, един от комарджиите стана ядосан и се премести с ругатни до Владек.
— Днес не ви върви — подхвана момчето колкото да си чуе гласа.
— А, върви ми, защо да не ми върви, само дето парите ми свършиха, инак щях да им покажа на тия там — отвърна комарджията.
— Защо не ми продадете шубата си? — предложи Владек.
Мъжът беше сред малцината пътници във вагона, облечени в хубав, макар и поизносен дебел кожух от меча кожа. Той се взря в момчето.
— Като ти гледам костюмчето, малкия, надали ти е по джоба да купиш цяла шуба — рече пътникът, ала от гласа му Владек разбра, че той все пак се надява да се спазарят. — Не я давам за по-малко от седемдесет и пет рубли.
— Аз пък не давам за нея повече от четирийсет — отсече хлапакът.
— Шейсет — каза комарджията.
— Петдесет — смъкна пак Владек.
— А, без тия! Не мога да ти я дам за по-малко от шейсет, купил съм я за стотачка — настоя непознатият.
— Да де, но преди доста време — заинати се Владек, като обмисляше какви ли ще бъдат последиците, ако бръкне в подплатата и извади още пари, за да плати за кожуха.
Реши да не го прави — само щеше да привлече вниманието, и да изчака друг сгоден случай. Но не искаше и да признава, че наистина не е в състояние да плати за шубата, затова пипна яката и отсече доста презрително:
— Охарчил си се излишно, мой човек, петдесет рубли и нито копейка повече.
Сетне се понадигна, уж да си ходи.
— Я чакай! Чакай де! — спря го комарджията. — Ще ти я дам за петдесет.
Владек извади от джоба си петдесетте рубли, а непознатият смъкна шубата и я смени за омаслената червеникава банкнота. На Владек кожухът му беше възголям, почти опираше в земята, ала на него му трябваше точно такъв, та да скрие подозрителния костюм. Погледа как непознатият се връща при картоиграчите и отново се включва в играта дори и този път да загуби. Беше усвоил от новия си учител две неща: никога да не играе комар, ако не е по-опитен и няма по-добри познания, и да не се изкушава да се пазари, ако не му е по джоба да плати.
Излезе от вагона, чувстваше се малко по-спокоен с новата стара шуба. Тръгна да оглежда вече по-уверено влака. Имаше вагони първа и втора класа. Във втора пътниците или стояха прави, или седяха на дървени седалки, а в първа имаше купета с тапицирани седалки. Всички вагони бяха претъпкани, с изключение на един от първа класа, където в едно от купетата седеше самотна жена. Доколкото Владек можеше да прецени, пътничката беше на средна възраст, облечена малко по-добре и малко по-пълна от другите във влака. Носеше тъмносиня рокля, а на главата си шал. Непознатата се усмихна на Владек, който продължаваше да стои и да я гледа, и това го насърчи да влезе в купето.
— Може ли да седна при вас?
— Заповядай — покани го жената и го огледа от глава до пети.
Владек не каза нищо повече, само се взря в пътничката, обходи с поглед и купето. Жената бе бледа, със сбръчкано уморено лице. Беше възпълна, доколкото човек може да бъде пълен при храната на руснаците. От късата й черна коса и кафявите очи личеше, че навремето е била доста привлекателна. Багажът й се състоеше от две големи брезентови торби върху мрежата и от куфарче, което тя бе оставила до себе си.
Каквито и опасности да дебнеха Владек, той се почувства капнал от умора. Тъкмо се чудеше дали не е опасно да заспи, когато жената го попита:
— За къде пътувате?
Въпросът изненада момчето и то се опита да мисли бързо.
— За Москва — отвърна, затаило дъх.
— И аз съм за там — рече непознатата.
Владек вече съжаляваше, че се е затворил в това купе и се е разоткровеничил. „Не говори с никого — го беше предупредил лекарят. — Нямай вяра на никого.“
Добре че жената не го попита нищо повече. Владек тъкмо бе започнал да си възвръща самообладанието, когато се появи кондукторът. Момчето плувна в пот, въпреки че в купето беше кански студ. Кондукторът взе билета на жената, скъса го, върна й го и каза на Владек:
— Билетът, другарю! — беше единственото, което му рече бавно и безизразно.
Малкият поляк сякаш изгуби ума и дума. Бръкна в джоба на сакото си.
— Това е синът ми — намеси се твърдо жената.
Кондукторът я погледна, пак извърна очи към Владек, кимна на непознатата и без да казва нищо повече, излезе от купето.