Владек се извърна към своята спътница.
— Благодаря ви — промълви задъхано той, без да знае какво още да добави.
— Видях те как се промушваш под влака със затворниците — обясни тихо жената. На Владек му призля. — Но няма да те издам. В един от ужасните лагери е заточен мой братовчед — още е дете и всички се притесняваме, че няма да излезе жив оттам. С какво си под шубата?
Владек си помисли дали да избяга от купето, после обаче се отказа. Излезеше ли оттук, с него беше свършено. Разкопча шубата.
— Опасявах се, че ще е по-зле — отбеляза жената. — Какво си направил със затворническите дрехи?
— Изхвърлих ги през прозореца.
— Дано не ги намерят, преди да сме пристигнали.
Малчуганът не отвърна нищо.
— Имаш ли при кого да отидеш в Москва?
Владек отново си спомни съвета на лекаря да няма вяра на никого, но сега нямаше друг избор, трябваше да се довери на жената.
— Не, нямам.
— Можеш да дойдеш у нас, докато намериш къде да живееш. Мъжът ми — допълни тя — е началник на гарата, вагонът е само за държавни служители. Допуснеш ли още веднъж същата грешка, пак ще се озовеш във влака за Иркутск.
Владек преглътна тежко.
— Да си ходя ли?
— Не, кондукторът вече те видя. Сега-засега при мен ще си в безопасност. Имаш ли документи за самоличност?
— Документи за самоличност ли? Не.
— Откакто започна революцията, всички граждани на Русия са длъжни да притежават документи за самоличност, от които да се вижда кои са, къде живеят и работят, инак отиват в затвора, докато си ги набавят, а тъй като в затвора няма как да си извадиш документи за самоличност, оставаш там до живот — добави делово непознатата. — Докато пристигнем в Москва, се дръж за мен и не си отваряй устата.
— Много сте мила — отбеляза подозрително Владек.
— След смъртта на царя никой не е в безопасност. Аз извадих късмета да съм омъжена за подходящ човек — допълни тя, — ала всички в Русия, включително държавните служители, живеят в постоянен страх, че ще бъдат арестувани и изпратени в лагер. Как се казваш?
— Владек.
— Добре, Владек. Хайде сега, поспи, изглеждаш изтощен, пътят е дълъг и още не си в безопасност.
Владек заспа.
Когато след няколко часа се събуди, навън вече беше тъмно. Погледна своята покровителка и тя му се усмихна. Малчуганът също й се усмихна и се замоли наум жената да не го предаде и да не съобщи на властите за него — всъщност дали вече не го беше направила? Непознатата извади от едната торба храна и Владек изяде мълчаливо каквото му даде. На следващата гара почти всички пътници слязоха — някои бяха дотук, повечето обаче искаха да пийнат и хапнат каквото се намира и да се поразтъпчат.
Непознатата стана и погледна момчето.
— Ела — рече му тя.
Владек също се изправи и слезе заедно с нея на перона. Дали щеше да го предаде на властите? Непознатата му протегна ръка, той я хвана и тръгна така, както всяко тринайсетгодишно момче би тръгнало с майка си.
Тя се отправи към дамската тоалетна. Владек се поколеба. Жената настоя и щом влязоха, каза на момчето да се съблече. Малкият поляк й се подчини безпрекословно, както не се бе подчинявал на никого след смъртта на барона. Докато смъкваше дрехите, непознатата пусна единствения кран на чешмата, откъдето на тънка струйка потече студена кафеникава вода. Московчанката беше отвратена. На Владек обаче тази вода тук му се стори много по-приемлива, отколкото водата в лагера. Жената се зае да почиства с влажна кърпа раните му и безуспешно се опита да го поизмие. Свъси се при вида на белега върху крака му. Колкото и предпазливо да го докосваше, болката пак бе силна, момчето обаче не гъкна.
— Щом се приберем, ще промия раните по-добре — обеща непознатата, — сега обаче трябва да се задоволим с това.
Сетне видя сребърната гривна, прочете надписа и се взря изпитателно във Владек.
— Твоя ли е? — попита го тя. — Откъде си я откраднал?
Владек се засегна.
— Не съм я откраднал. От баща ми е, даде ми я, преди да умре.
Жената го погледна отново, вече с различно изражение в очите. Какво ли се четеше в тях, дали страх, или уважение?
— Внимавай, Владек, има хора, които ще те убият за такава ценна вещ.
Той кимна и се облече набързо. Върнаха се в купето. Влакът закъсня с цял час — нещо обичайно, и когато отново потегли, Владек бе щастлив, че пак усеща как колелата трополят под него. Пристигнаха в Москва след дванайсет дни и половина. Появеше ли се нов кондуктор, всичко се повтаряше отначало и Владек се опитваше не особено убедително да изглежда малък и невинен. Виж, жената бе убедителна майка. Кондукторите неизменно й кимаха почтително, от което Владек стигна до извода, че началниците на гари в Русия явно са важни клечки.