— Толкова по-зле. Знаеш какво постановиха новите ни водачи. Никакви царе, никакви дворяни, никакви привилегии. Дори няма да си правят труда да ни карат в лагер, ще ни разстрелят на място.
— Винаги сме си мечтаели за син, Пьотр. Не може ли поне веднъж в живота да рискуваме?
Владек не искаше да слуша разговора по-нататък. Реши, че единственият начин да помогне на своята благодетелка, е да изчезне вдън земя, затова се облече припряно и погледна неоправения креват с надеждата да не минат още цели четири години, докато види отново такова легло. Тъкмо отваряше прозореца, когато вратата се отвори рязко и в стаята нахълта началникът на гарата — дребничък мъж, на ръст горе-долу колкото Владек, с увиснало шкембе и почти плешиво теме, от което висяха дълги кичури побеляла коса. Беше с очила без рамки, хвърлящи под очите му малки червени полукръгчета. Носеше газениче. Спря като попарен и се вторачи във Владек. Момчето също го погледна предизвикателно.
— Слизай долу — нареди мъжът.
Волю-неволю, Владек отиде с него в кухнята. Жената седеше разплакана на масата.
— Слушай сега, малкият — подхвана началникът на гарата.
— Казва се Владек — прекъсна го жена му.
— Та слушай, малкият — повтори мъжът. — Ще ми навлечеш някоя беля, затова се махай незабавно оттук. Ще ти кажа как ще ти помогна.
„Да ми помогне ли?“, смая се Владек и го погледна вцепенен.
— Ще ти дам билет за влака. Къде искаш да отидеш?
— В Одеса — отвърна Владек, без да се вълнува къде се намира тя и колко ще му струва — знаеше само, че това е следващият град по пътя към свободата върху картата на лекаря.
— Одеса, свърталище на престъпници! Че къде другаде ще искаш да ходиш! — ехидно се изкиска началникът на гарата. — Там ще си в свои води.
— Нека остане у нас, Пьотр. Ще се грижа за него, ще…
— И дума да не става. Предпочитам да му платя на малкото копеленце.
— Но как ще мине през охраната? — примоли се пак жената.
— Ще му издам пропуск за Одеса, все едно отива да работи там. — Мъжът пак извърна глава към Владек. — След като се качиш на влака, малкият, ако те видя отново в Москва, ако разбера, че пак си ми цъфнал тук, ще те предам на властите — да те арестуват и да те тикнат в най-близкия затвор. И тогава няма да усетиш кога си се върнал в онзи лагер, стига първо да не ти теглят куршума, разбира се. — Началникът на гарата погледна часовника върху камината: единайсет и пет. Обърна се към жена си. — В полунощ има влак за Одеса. Ще го заведа на гарата. Искам да видя с очите си, че се е махнал от Москва. Имаш ли багаж, малкият?
Владек понечи да отвърне, че няма, но жената го изпревари:
— Има, има, ще ида да го донеса.
Владек и мъжът продължиха да стоят и да се гледат с взаимна неприязън. Жената се забави. Докато я нямаше, старовремският часовник удари веднъж. Въпреки това момчето и началникът на гарата продължиха да мълчат. Мъжът не сваляше очи от Владек. Най-сетне жената се върна с голям пакет, увит в амбалажна хартия и прихванат с връв. Владек го погледна и аха да възрази, когато срещна очите на своята благодетелка и съзря в тях такъв страх, че пророни само:
— Благодаря ви.
— Хапни! — подкани тя и му подаде купа студена супа.
Той се подчини, макар че свитият му стомах вече бе пълен. Изгълта супата на един дъх, за да не причинява на жената повече неприятности.
— Добиче! — изсъска мъжът.
Владек го погледна с омраза. Домъчня му за жената, обречена да живее цял живот с такъв тип.
— Идвай, малкият, време е да тръгваме — рече началникът на гарата. — Само това оставаше, да изпуснем влака.
Владек излезе заедно с него от кухнята. Докато минаваше покрай жената, се поколеба, докосна я по ръката и усети как тя откликва. Не си казаха нищо — думите бяха излишни.
Началникът на гарата и беглецът се запромъкваха по московските улици, като гледаха да не излизат на светло, и накрая стигнаха гарата. Мъжът купи еднопосочен билет до Одеса — малка червена хартийка, и го даде на Владек.
— Ами пропускът? — попита той дръзко.
Мъжът извади от вътрешния си джоб нещо като формуляр, подписа го припряно и му го връчи, озъртайки се. Току въртеше очи във всички посоки — да не би да го дебне опасност. През последните четири години Владек често беше виждал тези очи: очите на страхливец.
— Мисли му! Само да съм те видял отново! — закани се мъжът грубо.