Владек се запита дали тук още се води война. Нямаше кого да попита. Слънцето се скри зад високите сгради и той тръгна да търси къде да пренощува. Сви по една пресечка и продължи нататък. Сигурно бе странна гледка в шубата, влачеща се по земята, и с пакета амбалажна хартия под мишница. Всичко му се струваше опасно, докато не излезе при резервен коловоз, на който стоеше самотен стар вагон. Владек надзърна предпазливо вътре: мрак и тишина, нямаше никого. Метна във вагона пакета, надигна уморено тяло, пропълзя по дъсчения под до ъгъла и легна да спи. Тъкмо главата му опря дъските, когато някой скочи отгоре му и две ръце тутакси се впиха в гръкляна му. Момчето едвам си поемаше дъх.
— Ти кой си бе? — изсъска в мрака някакво хлапе, което едва ли бе по-голямо от него.
— Владек Кожекевич.
— Откъде идваш?
Той понечи да каже „Слоним“, но после размисли.
— От Москва.
— Няма да ми спиш във вагона, московчанино.
— Извинявай — простена Владек. — Не знаех.
— Пари имаш ли?
Палците се впиха в гърлото му.
— Намират ми се — отговори Владек.
— Колко?
— Седем рубли.
— Дай ги насам.
Владек бръкна в джоба на шубата, хлапакът пусна врата му и протегна ръка.
Полякът вдигна коляно и го заби с все сила в слабините на момчето. Нападателят се сгърчи и отхвърча назад, стиснал се между краката. Владек му връхлетя и го заудря където свари. Правилата внезапно се бяха променили. Момчето не можеше да се мери с Владек — да спиш в изоставен вагон, бе като петзвезден лукс в сравнение с тъмницата в подземието и с руския трудов лагер.
Владек се спря чак когато просна противника си на пода на вагона и го обездвижи. Момчето взе да му се моли.
— Върви в другия край и не мърдай оттам — отсече полякът. — А си помръднал, а съм те пречукал.
— Да, да — заповтаря хлапакът и запълзя към дъното.
Той го чу как се свива в другия край. Затаи дъх и се ослуша: никакво движение, сетне отново положи глава на пода и след миг вече спеше.
Когато се събуди, слънцето вече грееше през пролуките между дъските отстрани на вагона. Владек се обърна бавно и за пръв път се взря в противника си от предната вечер. Свит на кравай, той още спеше в другия край.
— Я ела насам — заповяда Владек.
Хлапакът се разбуди бавно.
— Идвай де — повтори малко по-силно полякът.
Момчето тутакси се подчини. Владек за пръв път успя да го огледа по-подробно. Бяха горе-долу връстници, другото момче обаче беше с цяла глава по-високо и вече приличаше на младеж. Беше с чорлава руса коса. От вида му личеше, че ако се отвори дума за сапун и вода, той ще се почувства обиден.
— Дай да караме поред — предложи Владек. — Как да намерим нещо за ядене?
— Ела с мен — рече хлапакът и скочи от вагона.
Владек закуцука подире му нагоре по хълма, докато не навлязоха в града и не стигнаха пазара. Още от времето на разточителните вечери с барона Владек не беше и зървал такива вкуснотии. Подредените в дълги редици сергии бяха отрупани с какви ли не плодове и зеленчуци, имаше дори от любимите му ядки. Другото момче забеляза, че Владек е замрял при гледката.
— Слушай сега какво ще направим — рече то. За пръв път говореше уверено. — Аз ще отида при сергията на ъгъла, ще свия един портокал и беж да ме няма. А ти ще се разкрещиш с цяло гърло: „Дръжте го, крадец!“. Продавачът ще хукне да ме гони, ти ще отидеш при сергията и ще си напълниш джобовете. Но не се лакоми, вземи колкото да се нахраним. После се връщаш тук. Разбра ли?
— Да — отвърна Владек.
— Я да те видим сега дали ще се справиш, московчанино.
Хлапакът го погледна, изръмжа и забърза към пазара. Владек го загледа възхитен как върви самонадеяно към ъгъла на първата сергия, как взима от върха на пирамидката един портокал, казва нечуто нещо на продавача и лениво побягва. Обърна се към Владек, който съвсем бе забравил да изкрещи: „Дръжте го, крадец!“, затова пък продавачът вдигна поглед и на мига го погна. Докато всички се занимаваха със съучастника на Владек, той се приближи бързо и успя да задигне три портокала, една ябълка и един картоф, които скри в огромните джобове на шубата. Тъкмо продавачът да хване другото момче, когато то му метна портокала. Мъжът спря да го вдигне, изруга и му се закани с пестник, после тръгна да се връща при сергията си, като се оплакваше гръмогласно на другите търговци.