Владек наблюдаваше сценката и се тресеше от смях, когато върху рамото му се стовари ръка. Той се обърна, ужасен, че са го спипали.
— Взе ли нещо, московчанино, или си дошъл само да зяпаш?
Владек изпита огромно облекчение, прихна и извади трите портокала, ябълката и картофа. Момчето също се запревива от смях.
— Как се казваш? — попита Владек.
— Степан.
— Хайде да го направим пак, Степане.
— Не бързай толкова, московчанино, не ми се прави на много печен. Ако искаш да повторим моята хватка, трябва да идем в другия край на пазара и да изчакаме най-малко час. Сега вече работиш с професионалист, но хич не си въобразявай, че от време на време няма да те спипват.
Двете момчета се отправиха към противоположния край на пазара: Степан вървеше с напета стъпка, за каквато Владек би се разделил с трите портокала, ябълката, картофа и сто и петдесетте рубли. Сляха се с навалицата и когато Степан реши, че сега е моментът, повториха още два пъти номера. Доволни от постигнатото, се върнаха във вагона, за да се порадват на плячката: шест портокала, пет ябълки, три картофа, една круша, най-различни ядки и голямата „награда“ — пъпеш. Никога дотогава Степан не бе имал джобове, които да побират цял пъпеш. Сега обаче се възползваха от шубата на Владек.
— Не е зле — отбеляза полякът и заби зъби в един от картофите.
— И кората ли ядеш? — ужаси се Степан.
— Бил съм на места, където корите са същински деликатес — отвърна Владек.
Другото момче го погледна с възхита.
— А как да изкараме малко пари? — поинтересува се Владек.
— Искаш всичко в един ден, нали, повелителю? — ухили се Степан. — Най-добре е да се хванем хамали на пристанището, ако наистина ти се бачка, московчанино.
— Покажи ми — отвърна полякът.
След като изядоха половината плодове и скриха останалите в сламата в ъгъла на вагона, Степан отведе Владек надолу по стълбите при пристанището и му показа множеството кораби. Полякът не можеше да повярва на очите си. Баронът му беше разправял за параходите, кръстосвали надлъж и шир моретата и прекарвали товари до чужди земи, корабите тук обаче бяха огромни и бяха подредени докъдето поглед стига.
Степан прекъсна мислите му.
— Виждаш ли го ей онзи там, големия, дето е боядисан в зелено. Единственото, което се иска от теб, е да вземеш коша в долния край на мостика, да го напълниш със зърно, да се качиш по мостика и да изсипеш коша в трюма. За всеки четири коша ти дават по рубла. Но внимавай в сметките, московчанино, понеже отговорникът на хамалите като нищо ще те преметне и ще си тури парите в джоба.
Степан и Владек пренасяха зърно до вечерта. Изкараха общо двайсет и шест рубли. Вечеряха откраднати ядки, хляб и глава кромид лук, която бяха взели по погрешка, и заспаха щастливи във вагона.
На другата заран Владек се събуди пръв и Степан го завари да разглежда картата.
— Това пък какво е? — попита той.
— Рисунка, по която да разбера как да се измъкна от Русия.
— За кой дявол ти е да се измъкваш от Русия? Остани, ще се побратимим — предложи другото момче.
— Не, трябва да се добера до Турция, там за пръв път ще бъда свободен човек. Защо и ти, Степане, не дойдеш с мен?
— За нищо на света не бих напуснал Одеса. Тук е моят дом, живея на железопътната линия, познавам тези хора, откакто се помня. Не че е много хубаво, но мястото, което наричаш Турция, може да е и по-лошо. Ако ти обаче искаш да избягаш от тук, ще ти помогна, знам как да разбера откъде е пристигнал всеки кораб.
— А можеш ли да научиш кой заминава за Турция? — попита Владек.
— Колко му е! Ще питаме Еднозъбия, живее на края на кея. Но трябва да му платиш една рубла.
— Готов съм да се обзаложа, че ще си я поделите.
— Да, поравно — потвърди другото момче. — Схватлив си, московчанино.
След това скочи от вагона и се завтече между влаковите композиции. Владек тръгна след него. Отново забеляза с каква лекота се движат останалите момчета и как той накуцва.
Щом излязоха в края на кея, Степан го вкара в тясна стаичка, пълна с покрити с прах книги и стари разписания. Владек не видя никого, след малко обаче чу иззад камарата книги глас.