— Какво искаш, малкият? Нямам време за губене.
— Малко сведения, Еднозъби, за моя приятел. Кога е следващият луксозен кораб за Турция?
— Първо мангизите — каза някакъв старец, който се показа иззад книгите.
Лицето му беше сбръчкано и изпръхнало от вятъра и слънцето, на главата си дядката бе нахлупил матроско кепе. Той огледа с черни очи Владек.
— Само да знаеш навремето какъв морски вълк беше, нямаше равен! — изшушука Степан, но достатъчно високо, та да го чуе и Еднозъбия.
— Брей че нахалник. Къде е рублата?
— Портфейлът ми е у моя приятел — отвърна Степан. — Покажи му рублата, Владек.
Малкият поляк извади една монета. Еднозъбия я захапа с единствения зъб, който му беше останал и тътрузейки нозе, отиде при лавиците и издърпа голямо зелено разписание. Навсякъде се разлетя прахоляк. Старецът се закашля, докато прелистваше мръсните страници и плъзгаше къс мазолест пръст по безкрайните колони с имена.
— Другия четвъртък „Ренаска“ идва да товари въглища, вероятно ще отплава в събота. Но ако качи достатъчно бързо товара, може да вдигне платна още в петък, та да спести пристанищните такси. Ще хвърли котва на седемнайсета стоянка.
— Благодаря ти, Еднозъби — рече Степан. — Ще се постарая да ти доведа още клиенти паралии.
Еднозъбия се закани с юмрук и взе да ругае, а двете момчета хукнаха към пристанището.
Три дни крадяха храна, товареха зърно и спяха. В четвъртък, когато турският кораб пристигна в Одеса, Степан почти бе убедил Владек да остане в града. Но малкият поляк се страхуваше от руските власти и това надделя над желанието му за нов живот заедно със Степан.
Двамата застанаха на кея и загледаха как корабът спира на седемнайсети кей.
— А как ще се кача? — попита Владек.
— Не бери грижа за това — успокои го русначето. — Утре заран ще се присъединим към хамалите. Ще застана зад теб и когато трюмът е почти пълен с въглища, ти ще скочиш вътре и ще се скриеш, а аз ще взема коша и ще се измъкна от другата страна.
— А после, не се и съмнявам, ще прибереш парите, които съм изкарал — засмя се Владек.
— То оставаше и да не ги прибера! — отвърна другото хлапе. — Пъргавият ми ум трябва да бъде възнаграден по някакъв начин, инак как да вярвам в свободното предприемачество?
На другата сутрин, още щом се събудиха, отидоха да пренасят въглища. Катереха се и слизаха по трапа, докато накрая едвам се държаха на крака. Но не бе достатъчно — вече се свечеряваше, а трюмът не бе пълен и до половината. Оная нощ двете черни от въглищата момчета спаха като заклани. На следващата заран пак се запретнаха да пренасят кошовете и някъде в ранния следобед, когато трюмът бе почти пълен, Степан ритна Владек по глезена.
— Следващия път, московчанино — рече му той.
Щом излязоха в горния край на мостика, Владек изсипа коша, метна го върху палубата, скочи вътре в трюма и се приземи на въглищата, а вторият малчуган грабна коша и като си свирукаше, слезе от другата страна.
— Сбогом, приятелю! — подвикна той. — И дано извадиш късмет с тия неверници, турците.
Владек се спотаи в ъгъла на трюма и загледа как въглищата се сипят край него. Прахолякът беше вездесъщ, проникваше в носа и устата му, в белите дробове и очите. Хлапакът правеше всичко възможно да не кашля, от страх да не го чуе някой от екипажа на кораба. Тъкмо вече си мислеше, че няма да издържи в прашния трюм и ще се наложи да се върне при Степан, с когото да измислят друг начин за бягство, когато видя, че капакът отгоре се затваря. Закашля се на воля.
След миг усети как нещо го захапа по глезена. Кръвта му се смрази. Малкият поляк разбра какво го е нападнало. Погледна надолу, за да види откъде се е взело чудовището. Метна буца въглища и то хукна да се скрие, ала в същия миг изскочи друго, сетне второ, трето, които му се нахвърлиха. Някои бяха толкова нагли, че го заръфаха по краката. Изникваха сякаш от дън земя. Черни, огромни, стръвни. За пръв път през живота си Владек осъзна, че плъховете са с червени очи. Покатери се навръх купчината въглища и повдигна капака. Вътре грейна слънце и плъховете се изпокриха в пролуките във въглищата. Владек понечи да излезе на палубата, ала корабът вече бе вдигнал котва и се отдалечаваше от кея. Ужасено, момчето се свлече отново в трюма. Ако корабът се върнеше заради него и го предадяха на властите, това означаваше еднопосочно пътуване обратно в лагер двеста и едно, при белогвардейците. Малчуганът предпочиташе да остане с черните плъхове. Веднага щом смъкна капака на трюма, и те му се нахвърлиха отново. Той започна да мята буци въглища по стръвните твари, но още не изпокрили се едните, от друг ъгъл наизскачаха други. Наложи се Владек да вдига час по час капака, та в трюма да влезе малко светлина — единственото, от което черните гризачи се плашеха и се разбягваха.