Той го погледна, извърна се и каза нещо на спътника си, когото момчето не бе забелязало досега. Тъмничарят се боричкаше със затворника точно пред него. Пъхна ръката му под каиша, мечът се вдигна и отсече от раз ръката. Тълпата беше разочарована. Владек пак се вторачи в европейците. Сега те и двамата го гледаха. Той ги зовеше с поглед да направят нещо, мъжете обаче продължиха да го зяпат.
Пазвантинът се приближи до Владек, метна шубата му за петдесет рубли на земята, разкопча ризата и запретна ръкава. Момчето се задърпа безуспешно, докато го влачеха през площада. Но нямаше как да надвие на пазвантина, който го завлече до дръвника, ритна го зад коленете и го повали на земята. Пристегнаха с каиша дясната му китка и на Владек не му оставаше нищо друго, освен да стисне очи, когато мечът се вдигна над главата на палача. Изтръпнало, момчето зачака ужасяващия удар, ала точно тогава множеството притихна: сребърната гривна на барона, която дотогава бе закрепена над лакътя, се смъкна на китката на Владек, сетне и върху дръвника, където заблестя ослепително на слънцето. Настана зловеща тишина. Палачът застина, остави меча и се вторачи в сребърния накит. Владек отвори очи. Гигантът се опита да смъкне семейната ценност от ръката на хлапето, тя обаче не можа да мине през кожения каиш. Някакъв чиновник в униформа дотърча запъхтян при палача. Той също се взря в гривната и в надписа върху нея, сетне изтича при друг мъж, очевидно някакъв началник, който бавно се запъти към Владек. Мечът продължаваше да лежи на земята, а тълпата вече дюдюкаше и свиркаше подигравателно. И вторият мъж се опита да махне гривната, ала и той не успя да я промуши през каиша, който очевидно не искаше да развързва. Изкрещя нещо на Владек, той обаче не го разбра и отвърна на полски:
— Не знам вашия език.
Офицерът се изненада, вдигна ръце и извика:
— Аллах!
„Това сигурно е същото като «Божичко»“, помисли си Владек.
Офицерът отиде бавно при двамината в европейските дрехи, като размахваше във всички посоки ръце — досущ повредени крила на вятърна мелница. Момчето се замоли на Бога. Изпадне ли в такова положение, всеки се моли на някой бог, бил той Аллах или Божията майка. Европейците в тъмни костюми още гледаха вторачено Владек, който клатеше трескаво глава. Единият тръгна с турския офицер към дръвника. Коленичи до Владек, взря се в сребърната гривна, след това се вторачи съсредоточено в момчето. Владек зачака. Можеше да разговаря на пет езика и се замоли непознатият да знае поне един от тях. Със свито сърце чу как европеецът се обръща към офицера на неговия език. Тълпата вече роптаеше и замеряше дръвника с гнили плодове. Офицерът кимна, а мъжът в европейските дрехи пак се втренчи съсредоточено във Владек.
— Знаеш ли английски?
Момчето въздъхна облекчено.
— Да, уважаеми господине, доста добре. Аз полски гражданин.
— Откъде си взел тази сребърна гривна?
— Беше на баща ми, господине. Той издъхнал в затвор в Полша, германците го хвърлили там, мен пък ме пленили и ме пратили в лагер в Русия. Аз избягал и дошъл тук с кораб. Не ял от дни. Търговецът ми върна рублите, затова взел един портокал, бил много, много гладен.
Англичанинът се изправи бавно, обърна се към офицера и му заговори. Той на свой ред заповяда нещо на палача, който го погледна невярващо, после обаче офицерът повтори нареждането малко по-високо, гигантът се наведе и от немай-къде развърза кожения ремък. Този път вече Владек повърна всичко.
— Хайде — подкани англичанинът. — Побързай, че току-виж са размислили.
Все така зашеметен, Владек грабна шубата и последва непознатия. Тълпата викаше и дюдюкаше, замерваше го с разни предмети, ето защо палачът побърза да сложи върху дръвника ръката на следващия затворник и още с първия удар на меча му отряза палеца. Това като че усмири множеството.
Англичанинът забърза в навалицата и излезе от площада, след което при него дойде и спътникът му.
— Какво става, Едуард?
— Момчето твърди, че било от Полша и било избягало от Русия. Обясних на дежурния офицер, че е англичанин, сега ние отговаряме за него. Дай да го заведем в посолството и да видим дали разказът му има нещо общо с истината.
Владек подтичваше между двамата мъже, които бързаха по оживените улици към посолството. Още чуваше смътно в далечината как тълпата крещи одобрително всеки път, когато палачът стоварва меча.