Двамата англичани влязоха в покрит с камъчета двор, после се отправиха към голяма сива сграда и повикаха Владек да ги последва. Над вратата пишеше: „Британско посолство“, думи, от които на Владек му олекна. Той влезе вътре и за пръв път се почувства в безопасност. Тръгна на една крачка след двамата мъже по дългия коридор със стени, по които се виждаха картини с нарисувани по тях войници и моряци в чудновати дрехи. В дъното имаше великолепен портрет на старец в синя флотска униформа, окичена цялата с ордени и медали. Беше с красива брада и му заприлича на барона. Сякаш от дън земя изникна войник, който изкозирува.
— Ефрейтор Смидърс, вземете момчето и имайте грижата да се окъпе. После го нахранете в кухнята. Щом хапне и престане да вони като ходеща кочина, го доведете в кабинета ми.
— Слушам — изкозирува отново ефрейторът. — Ела с мен, малкият.
Войникът се отдалечи. Владек го последва покорно. Наложи се да подтичва, за да не изостане. Отведоха го в сутерена на посолството и го вкараха в тясна стаичка, този път с прозорец. Ефрейторът му заръча да се съблече и го остави сам. Върна се след малко колкото да го завари да седи с дрехите на крайчеца на леглото и да върти унесено около китката си сребърната гривна.
— Побързай, момче, не си тук на почивка.
— Извинявайте, господине — рече хлапакът.
— Не ме наричай „господине“, момче. Аз съм ефрейтор Смидърс. Ще се обръщаш към мен с „ефрейторе“.
— А аз се казвам Владек Кожекевич. Наричайте ме „Владек“.
— Не ме разсмивай, момче. Имаме си достатъчно шутове в британската войска, не е нужно и ти да се присъединяваш към тях.
Владек не го разбра. Побърза да се съблече.
— Ела с мен.
Още една прекрасна баня с топла вода и сапун. Владек се сети за своята благодетелка — рускинята, и че ако не е бил съпругът й е щял да й стане син. Нов кат дрехи, странни, но чисти, с дъх на свежо. На чий ли син са принадлежали? Ефрейтор Смидърс отново застана на вратата.
Заведе го в кухнята и го остави при шишкава румена готвачка с най-сърдечното лице, което Владек бе виждал, откакто бе напуснал Полша. Приличаше му на бавачка. Пряко волята си се запита какво ли ще стане с талията й, ако поживее няколко седмици в лагер двеста и едно.
— Здравей — грейна в усмивка жената. — Как се казваш, а?
Владек отговори.
— Добре, моето момче, както гледам, няма да ти дойде зле да си хапнеш английска манджа — с тия турски буламачи няма да се заситиш. Ще започнем с топла супичка и говеждо. Щом ще ходиш при господин Прендъргаст, трябва да си хапнеш до насита — засмя се лелката. — От мен да го знаеш, може да лае, но не хапе. Уж е англичанин, а е душа човек.
— А вие, госпожо готвачке, не сте ли англичанка? — изненада се Владек.
— Опазил ме господ, момчето ми. Разликата е от небето до земята. Мразим англичаните повече и от германците — добави тя пак през смях.
Сложи пред малчугана чиния супа с много мръвки и зеленчуци, над която се виеше пара. Беше забравил, че храната може да е толкова вкусна. Яде дълго. Притесняваше се, че скоро няма да му се отвори такъв случай.
Ефрейторът се върна.
— Хапна ли хубаво, момче?
— Да, благодаря, господин ефрейтор.
Мъжът го погледна изпод вежди, но видя, че върху лицето му няма и следа от наглост.
— Добре, да тръгваме тогава. Не бива да закъсняваме, все пак отиваме не при друг, а при господин Прендъргаст.
Ефрейторът се скри зад вратата на кухнята, а Владек погледна изпитателно готвачката. Не обичаше да се сбогува с човек, с когото току-що се е запознал, особено пък ако той се е отнесъл толкова сърдечно с него.
— Върви, върви, момчето ми, за твое добро е.
— Благодаря ви, госпожо готвачке — отвърна Владек. — Не помня някога да съм ял по-сладко.
Жената му се усмихна. Той пак закуцука, за да настигне ефрейтора, който вървеше като хала. Пред една от вратите войникът спря рязко и Владек насмалко да се блъсне в него.
— Гледай си в краката, момче.
Ефрейторът почука отривисто два пъти.
— Влез — каза някой.
Войникът отвори вратата и изкозирува.
— Полячето, господине, както заръчахте, окъпано и нахранено.
— Благодаря, ефрейтор. Бъдете така добър, повикайте и господин Грант.
Едуард Прендъргаст вдигна очи от писалището. Махна с ръка на Владек да се разполага и без да продумва, продължи да чете книжата по бюрото. Момчето седна, погледна мъжа, после и портретите по стената. Отново генерали и адмирали, както и брадатият старец, този път в армейска униформа в защитен цвят. След няколко минути влезе и вторият англичанин, когото малкият поляк помнеше от тържището.