— Внимавай, момче, да не правиш трохи. Готвачката ти праща много здраве.
Едвам пъплеха по горещите оживени улици. Според турците нищо не можеше да се движи по-бързо от камила и затова те не си правеха труда да се отдръпнат, та да мине малкият остин. Всички прозорци бяха смъкнати, въпреки това бе адски горещо и Владек бе плувнал в пот, макар че господин Прендъргаст седеше най-невъзмутимо, сякаш жегата изобщо не му пречеше. Владек се спотаи на задната седалка от страх да не би някой, видял случилото се предния ден, да го познае и да насъска отново тълпата. Накрая малкият черен остин спря пред ниска порутена сграда, на която пишеше „Консулство на Полша“, и Владек усети как го жегва вълнение, примесено с разочарование.
Тримата слязоха от автомобила.
— Къде е огризката от ябълката, момче? — попита ефрейторът.
— Изядох я.
Мъжът прихна и почука на вратата. Отвори им дребно човече с тъмна коса и волева челюст. Държеше се дружелюбно. Беше само по риза и имаше силен загар — явно от турското слънце. Заговори на момчето на полски. Това бяха първите думи, които Владек чуваше на родния си език, откакто бе напуснал лагера в Русия. Започна да отговаря на въпросите бързо и обясни как се е озовал тук. Сънародникът му се обърна към втория консул на британското посолство.
— Насам, господин Прендъргаст — каза му той на съвършен английски. — Много мило от ваша страна, че доведохте лично момчето.
Двамата си размениха дипломатически любезности, сетне Прендъргаст и ефрейторът се сбогуваха. Владек ги загледа, като се мъчеше да си спомни някакъв английски израз, с който да изкаже признателността си по-точно, отколкото с „благодаря“.
Прендъргаст го потупа по главата, сякаш е кокер шпаньол. Ефрейторът затвори вратата на автомобила и намигна на момчето.
— Успех, моето момче, бог ми е свидетел, че го заслужаваш.
Консулът на Полша се представи като Павел Залески. Той помоли Владек отново да разкаже за житие-битието си и този път на хлапака му беше по-лесно да говори на полски, отколкото на английски. Павел Залески го изслуша, без да продума, само от време на време клатеше тъжно глава.
— Клетото дете! — възкликна той покрусен. — Още си съвсем млад-зелен, а си понесъл в пълна мяра горчивата участ на нашата родина. Какво да правим сега с теб?
— Трябва да се прибера с Полша и да си върна замъка — отвърна Владек.
— В Полша ли! — възкликна отново Павел Залески. — И къде е сега тя? Областта, където си живял, все още се оспорва, руснаците твърдят, че е тяхна, и водят тежки боеве с поляците. Генерал Пилсудски прави всичко по силите си, за да защити териториалната цялост на нашето отечество. Но би било неразумно да храним напразни надежди. Точно сега няма какво да търсиш в Полша. По-добре започни на чисто в Англия или Америка.
— Та аз съм поляк, не искам да ходя в никаква Англия и Америка.
— Винаги ще си останеш поляк, Владек, където и да се установиш, никой не може да ти отнеме това, но трябва да гледаш реалистично на живота си, той тепърва започва.
Отчаян, Владек сведе глава. Нима бе изживял целия този ад, за да му кажат, че нямало да се завърне никога в родния край? Едвам се сдържа да не се разплаче.
Павел Залески го прегърна през раменете.
— Не забравяй и за миг, че си извадил голям късмет и си се измъкнал невредим — сънародниците ти мрат като мухи. Спомни си за своя приятел доктор Дюбиен и ще добиеш представа какъв е могъл да бъде животът ти.
Момчето не каза нищо.
— А сега, Владек, забрави за миналото и мисли само за бъдещето. Може би ще доживееш деня, когато Полша отново ще бъде във възход, макар че лично аз не се надявам на такова чудо.
Владек продължи да мълчи.
— Е, не се налага да решаваш още сега — рече добродушно консулът. — Можеш да останеш при нас, докато измислиш какво да правиш оттук нататък.
10.
Ан се притесняваше много за бъдещето. Първите няколко месеца от брака й бяха щастливи, единственото, което безпокоеше младата жена, бе все по-голямата неприязън на Уилям към Хенри и неспособността на новия й съпруг да започне работа. Хенри се засягаше, ако Ан отвореше дума за това, и й обясняваше, че още бил объркан от войната и не искал да се впуска необмислено в нещо, което ще върши до края на живота си. Ан обаче не можеше да преглътне подобни обяснения и накрая заради тях се скара за пръв път със съпруга си.